Той натисна копчето на звънеца, монтиран до украсената с резба дървена врата, по средата на която имаше модерно стъклено прозорче. След малко му отвори сивокоса жена с престилка.
Алекс я разпозна от филмите: икономката на свещеника.
— Отец Рийман, моля.
— Вие негов студент ли сте? — дойде бързо изстреляният й отговор. На Алекс му прозвуча, сякаш щеше да бъде отпратен незабавно, а може би застрелян, ако кажеше „да“.
— Не, не съм. Дойдох отдалеч, за да се срещна с него. Предайте му, че името ми е Аграван.
— Г-н Аграван — каза икономката и се зае предпазливо да преценява Алекс. Това не отне много време. — Почакайте тук, ще видя дали може да ви приеме.
Той остана в малка стаичка-приемна, загледан през дантелените завеси на прозореца. Не напомняше много къщите на женените свещеници, които си спомняше, че е посещавал в детството си. По-скоро приличаше на чакалнята на някой стар лекар. Дали един опитен, възрастен духовник нямаше да е в състояние да разбере по вида му, че ченгетата го преследват?
Но когато най-сетне се появи по стълбите, протегнал и двете си ръце за поздрав, отец Рийман не му се стори достатъчно възрастен или улегнал за такава проницателност. Кой знае защо Алекс бе очаквал да види едър мъж, а отец Рийман беше дребен и енергичен. Косата му изглеждаше преждевременно посивяла и бе късо подстригана около една плешивина, която според Алекс беше от естествен произход, но въпреки това приличаше на тонзура. Носеше спортна риза „Ливайс“ с къси ръкави, а двата джоба на гърдите му бяха пълни с неща за писане. Цялостният му външен вид и припряните му маниери, особено след като напуснаха чакалнята, напомняха на Алекс за семейния им лекар в Ню Йорк.
— Вие сте АГРАВАН. Елате горе, можем да поговорим в кабинета. Избрал сте удобен момент да наминете.
Отворил уста да потвърди самоличността си, Алекс я затвори отново и го последва.
Скоро щеше да стане почти специалист по пълните с книги кабинети. Тук поне, нищо не напомняше за математика. „Компютърната енергия и човешкият разум“, прочете заглавието на една от най-близките книги той. Доколкото можеше да види, всички бяха научни. Сред тях беше и „Битие и небитие“, която бе срещал някъде преди това. Успя да мерне имената на Тома Аквински, Кант и Платон. Почти задръстил няколко лавици с пиедестала си, се изправяше големичката статуя на облечен в роба мъж, навярно светец, когото Алекс нямаше надежда да разпознае.
— Х-м, предпочитате ли да ви наричам „отче“ или…
— Не, не, само Фред. Както ви е удобно. А вие сте Карл. Седнете, моля.
Алекс седна.
— Ами вижте, аз съм заместникът на Карл Тарталия в играта. — Сега се радваше, че си бе направил усилието да отрепетира тази част от разговора. — Знаете ли, той беше убит.
— О, не знаех. Съжалявам. — Очевидно заинтригуван, свещеникът стана премигвайки, в очакване да научи повече.
— Неговата вдовица в Албъкърк ми каза, че според полицията било нещастен случай. Аз се казвам Хенри Бригс. — Името представляваше съчетание от два знака, които бе забелязал по време на вчерашното си пътуване до Чикаго.
— Приятно ми е да се запознаем, Хенри. — Алекс се понадигна от стола, за да се ръкува. Изглежда не се задейства никакъв детектор на лъжата. — Отдавна ли играете на „Старуеб“? — попита свещеникът, като се отпусна в собствения си стол зад бюрото.
— Не. На практика, това е първата ми игра.
— Е, достатъчно ли е вълнуваща за вас? — Отец Рийман разчистваше нещата на бюрото, като ги избутваш настрани. — Какво ви води в Чикаго? Казахте, че сте от Албъкърк?
— Всъщност, тук ме доведе играта.
Ръцете на свещеника замръзнаха, вдигнали няколко листа хартия над бюрото. После той ги остави да паднат.
— А?
— Отче… Фред… не ви ли се струва, че точно в тази игра има нещо странно? Разбирам, че сте участвали и в други.
Отец Фред задържа погледа си върху Алекс в продължение на няколко секунди, преди да отговори.
— Знаете ли, странното е, че вие ме питате за това.
— Така. Откакто сте в играта, ви се случват любопитни неща. Това ли имате предвид?
— Ами. — Сега свещеникът гледаше Алекс, сякаш не знаеше какво да прави с него. — Съдбата определено си прави странни шеги тук-там. Но ако човек се замисли, не виждам как биха могли да се свържат с играта. Просто започнаха, когато се включих в нея.
— Точно какви странни шеги? Ако нямате нищо против да попитам.
— Имах един заем, който изведнъж се появи в документите на банката като изплатен. Знаех отлично, че не е и че не би могъл да бъде изплатен. Но банковият компютър твърдеше, че е така. Няма да повярвате колко усилия ми костваше да ги убедя, че нещо не е наред с компютъра им.