— Няма да е честно. В очите на пощенските служби, предполагам, няма да е незаконно, освен ако не се докаже, че изнудвате някого за пари или нещо подобно. — На Алекс му се искаше да изпие чаша кафе, но очевидно нямаше подобна перспектива. По дяволите, всъщност му се искаше бутилка от чичовото му „Chivas Regal“. Разполагаше с петнайсет хиляди долара и можеше да ги харчи, както пожелаеше, а все още не се бе осмелил да си купи нещо за пиене — искаше да запази ума си колкото бе възможно по-трезв. Може би довечера.
— Определено е нечестно — съгласи се отец Фред. — И компанията „Берсерки“ ще ви изрита от всички игри заради това. Склонен съм да се съглася с тях. Но, виждате ли, винаги съществува някаква сива област, морално ничия земя. Ще ви дам един пример. Представете си, че ви пращам писмо, подписано със собственото ми кодово име, но по поздрава и съдържанието му правя очевидно, че е предназначено за някой друг играч. А съобщението в писмото показва, че другият играч заговорничи против вас, докато в действителност не е така. Какво ще кажете за това?
— А какво ще кажете вие за следното? — попита Алекс. — Убивате някого в хотелската стая на някой играч и после инсценирате, че той е извършил убийството.
Очите на отец Фред не издаваха нищо. Нищо, освен може би лекото разочарование, че една елементарна етична категория — за очевидната аморалност в реалния свят — вече е била спомената и отмината и сега се обсъждаха по-тънки проблеми.
В тази приятна стая с всичките й книги, убийството изглеждаше не по-малко абстрактно, отколкото и навън, под лъчите на пролетното слънце. През прозореца Алекс видя, че някъде далеч лети фрисби. В този миг и самият той не можеше да повярва напълно в смъртта на Айрис Кардано.
Откри, че си гризе ноктите — нещо, което не беше правил от шестнайсетгодишна възраст.
— Нека ви попитам нещо — каза той. — Какви са отношенията ви с ОКТАГОН в играта?
— Х-м. Него ли подозирате, че се крие зад тези физически нападения?
— Не, не бих казал това. Нямам никакви конкретни подозрения. Просто някои хора в играта страдат от истинско насилие в реалния свят. И доколкото ми е известно, всички те са противници на ОКТАГОН.
— Ами… — Свещеникът погледна към Алекс за миг и очевидно стигна най-после до извода, че навярно не е луд. — ОКТАГОН ми беше враг, както и, доколкото зная, на АГРАВАН. В момента говоря само за играта, разбира се.
— Разбира се.
— В реалния свят, той живее далеч оттук и не знам достатъчно за него лично, за да мога изобщо да го преценявам.
— Живее в Ню Мексико.
— Адресът му е някъде тук, да. В такъв случай, навярно сте имал повече контакти с него, отколкото аз. Кажете ми, вие негов противник ли сте в играта?
— Бях. АГРАВАН беше. Казвам „бях“, защото може вече да ме е унищожил.
Отец Фред направи пауза и си прочисти гърлото.
— Знаете ли, струва ми се, че самият ни разговор е пример за онова, което обсъждахме преди малко. Вие имате проблем в реалния свят и смятате, че може да е резултат от нещо, случило се в играта, когато АГРАВАН навярно е нападнал ОКТАГОН или го е предал.
— Не съм правил такова нещо.
— Тогава предшественикът ви, Тарталия. Не знаете какво може да е станало, нали?
— Не, предполагам, че не знам.
— Играта като форма на изкуството — каза отец Фред, внезапно и неочаквано развеселен, — е друг аспект, който силно ме интересува.
— Форма на изкуството ли?
— Откривам, че все повече разглеждам игри от рода на „Старуеб“ като… някаква история. Като велик руски роман, навярно, пълен с герои, които изглеждат съвсем живи. Имам предвид живи в смисъл, че истинските хора не се възприемат толкова добре. Героите в романа или в играта могат да бъдат разбрани по-цялостно. Имам чувството, макар че е възможно и да греша, че великите романисти биха били и велики играчи, ако се опитат.
— Х-м.
— Когато казвам, че героите се възприемат като по-живи от истинските хора, то е защото съществуват в по-тесни граници. Ако разглеждаме самия живот като роман или игра, което навярно в известен смисъл е съвсем приемливо, в такъв случай само Господ може да е техният автор. Или пък може да ги чете, наблюдава, критикува, да ги разбира изцяло.
— Струва ми се, че никога не съм чел руски роман — това беше най-уместният коментар, който Алекс можа да измисли.
— Нямам предвид това, което се пише в наши дни. С изключение на Солженицин и, предполагам, онова, което излиза нелегално зад Желязната завеса. Не мисля, че написаното от официално одобрените писатели, може да се вземе предвид. Но някога трябва да прочетете нещо от Толстой. Достоевски. Има евтини издания с хубави преводи. Нека не ви отблъсква фактът, че се смятат за класици.