— Няма. — Как стана така, помисли си Алекс. Дойдох тук, за да съобщя за едно убийство, а вместо това ми изнасят урок по литература. И урокът ми е интересен — седя и го слушам. Представи си как някой ден се връща тук като студент. И размишлява за други убийства, постигайки по този начин успех в живота.
— Според мен — продължаваше отец Фред, — най-добрите игри, подобно на най-добрите книги, притежават потенциал за развиване на човешкия ум чрез опита, въплътен в тях. Благодарение на компютрите става възможно да се играят по-добри, по-бързи игри от когато и да било в миналото.
— Да. Но предполагам, че винаги е имало хора, като Наполеон, Хитлер и прочее, които са мислили за целия свят като за гигантска игрална маса.
Рийман кимна оживено.
— Игрална маса, отрупана с мънички оловни войничета, които съществуват само, за да бъдат местени насам-натам от своите господари и да бъдат използвани за техните цели. Да, боя се, че има хора, които виждат света по този начин.
— А други — добави Алекс, удивен от острата си проницателност, — виждат ТЕЛЕЦ, АГРАВАН, ОКТАГОН, АРХАНГЕЛ и останалите като по-действителни, отколкото са всъщност. Сигурен съм, че за някои хора това би било лесно.
Свещеникът обмисли думите му.
— Не схванах мисълта ви.
— Вижте… когато ме посрещнахте долу, първото нещо, което казахте, беше: „Вие сте АГРАВАН“. Това бе преди да помислите за мен като за Карл или Хенри. От думите, които ви е предала вашата икономка, вие сте разбрал, че е дошъл АГРАВАН. Значи той съществува. И би могъл да се окаже някой съвсем отделен от Хенри Бригс.
Отец Фред мълчеше. Но толкова очевидно бе заинтригуван от проблема или от нещо, подсказано му от същия проблем, че това насърчи Алекс да го притисне.
— Казвате, че никога не сте се срещал с ОКТАГОН. Но вие сте се срещал с него — в света, в който той съществува най-истински. Вие сте в играта от самото начало, нали? Така си и мислех. И владенията ви са съседни с тези на ОКТАГОН.
— Имаме обща граница.
— Значи трябва да сте се натъквал на него и да сте общували по някакъв начин. Какъв тип… герой е той? Знам, че е строител на империи. Имам предвид, как ви се струва?
Сега вече отец Фред бе изключително заинтригуван. Той погледна към телефона на бюрото си, но само защото се боеше, че може да звънне и да го прекъсне в този момент.
— Как ми се струва? — Свещеникът хвърли на Алекс проницателен поглед. — Ами, с него сме скарани почти от самото начало на играта, тъй че всъщност не сме общували чак толкова много. Той свали някои от корабите ми още в един от първите ходове и аз му го върнах. Оттогава се бием непрестанно. Общата ни граница сега е здраво укрепена откъм моята страна, а предполагам, и откъм неговата. Всеки от нас, разбира се, е правил опити за създаване на съюзи срещу другия. Както знаете, той е строител на империи, но ако ме попитате за героя му в играта, би трябвало да ви кажа, че играе като берсерк — ужасно агресивно и безмилостно. А в тактическо отношение — толкова хитро и проницателно, че може да се измъкне от всичко.
Внезапно отец Фред изглежда осъзна колко зловещо сериозен е станал и, почти усмихнат, свали градуса на напрежението.
— Но, по същия начин, хората, които ме познават само от играта, спокойно биха могли да ме сметнат за коварен и хитър. — Идеята очевидно го забавляваше.
— Какво бихте казал — попита Алекс, — ако ви съобщя, че ОКТАГОН е дванайсетгодишно момче?
— Би ми се сторило невероятно. Освен ако, разбира се, истинският ОКТАГОН не е отпаднал наскоро и момчето не се е включило като негов заместник.
— Не. То участва от самото начало. Казаха ми, че е изключително умно.
— И все пак. Ако е истина, бих казал, че някой трябва да му помага.
— Предполагам, че е възможно. — Еди явно оказваше на Ханк известна подкрепа, поне от време на време — Еди Маклорин, тъмнобрадият мъж от „Берсерки“. И от дома на Брамагуптра. И от лосаламоската служба за сигурност. — Можете ли да кажете, че ОКТАГОН е също и коварен? — попита Алекс. — Или е от играчите, които смятат за въпрос на чест да са почтени?
Свещеникът се намръщи.
— Не знам. Разбирате ли, поради стратегически съображения, които нямат нищо общо с морала, някои играчи ограничават коварството си до едно главно предателство на игра. Имам предвид, че си изграждат репутацията на честни, като в началото на играта спазват споразуменията си и така нататък, дори когато честността им навлича някакви неприятности. А после, щом настъпи обратът в играта — истински нож в гърба! Има играчи, убеден съм в това, които са издигнали коварството в изкуство само по себе си.