— Смъртта и на двамата — чу се мъжкият глас.
— И на двамата…
— Имам предвид пилота. Разбирате ли, единствената причина, поради която властите ме уведомиха толкова бързо, е, че това бе моят самолет. Скоти — така се казваше пилотът — ми бе стар приятел, а и служител.
— И аз съжалявам за него. Има ли семейство? — Като се наклони назад със стола и погледна към коридора от кухнята, Джен видя, че сега в стаята на Ханк светеше. Там бе тихо — момчето сигурно беше на работната си маса.
— Да, съпруга и две малки деца. Джен, ти присъства ли на катастрофата?
— Не, бях на работа. Между другото, преди няколко дни ни посети един ваш роднина.
— Имаш предвид племенника ми Алекс. Да, зная, той ми каза.
— Малко след това, г-н Грегъри, чухме, че полицията го издирва. Татко не каза на никого, че Алекс е бил тук, макар… поне на мен ми се струва така. Каза, че първо иска да разговаря с вас.
— Наричай ме Боб, моля те. Какво друго каза Хенри, Джен? За срещата си с мен?
— Не знам. Нищо, предполагам. Само, че ще се среща с вас.
— Джен, Хенри не е първият, който умира така мистериозно.
Последва пауза.
— Имате предвид случилото се с онова момиче в мотелската стая ли?
— Може да има връзка. Алекс е невинен, мога да те уверя в това. Джен, казваш, че не си присъствала на катастрофата. Но навярно можеш да ми разкажеш някои подробности за това как се е случило, какво казват хората, които са били там.
Джен вече бе сигурна, че на другия край на телефонната линия наистина е Робърт Грегъри. Може би си беше припомнила гласа му, който бе чувала в детството си, а може би просто бе готова да повярва на всеки, който изобщо звучеше успокоително.
— Бях на работа — започна тя и разказа подробно как е била повикана, как е идентифицирала тялото на Хенри, какво е чула досега за катастрофата от следователите. — Разбирате ли, тази експериментална инсталация за слънчева енергия е точно до пистата. Доколкото можах да разбера от онова, което ми обясниха, нещо се е повредило в контролната система на огледалата, които фокусират слънчевата светлина към централната кула. Поради това цялата светлина е била насочена към самолета, точно когато е отлитал. Хората в контролната кула са видели какво става, но, разбира се, не са можели да направят нищо. Светлината и топлината са били достатъчни, за да накарат самолета да катастрофира. И да избухне в пламъци.
— Представям си го отлично… Джен, това звучи много странно. Звучи смешно. Контролната система на огледалата в подобна инсталация не трябва да е много… сложна, доколкото мога да разбера. Просто едно обикновено съоръжение, което усеща къде е слънцето… Не разбирам как би могло да се повреди по такъв начин.
— Точно това непрекъснато повтаряха помежду си и хората там. Но разбрах, че има и нещо друго. Била е свързана някаква поддържаща компютърна система, просто, за да бъдат по-лесни проучванията и да се следят резултатите.
— А-ха — каза далечният глас.
Джен вдигна поглед. Ханк, който току-що бе влязъл в кухнята от коридора, бавно се приближаваше. Очевидно слушаше телефонния разговор.
— Джен — продължи мъжът на телефона, — питам се дали Хенри не ти е оставил някакво специално писмо. Имам предвид, може би нещо, което да ти бъде предадено лично след смъртта му. Предполагам, че си му най-близката роднина или приятел.
Тя погледна отново към етажерката за писма, после отмести очи.
— Какво писмо? За какво?
— Ако и когато го получиш, ще разбереш безпогрешно. И ще разбереш, че се отнася до мен. Не искам да го обсъждаме по телефона. Но държа да знаеш, че съм готов да ти окажа всякаква помощ, за да се справиш с проблема. Ще запомниш ли това?
— Ще го запомня — отвърна рязко тя, а после съжали за тона и бързината на отговора си. Мъжът в другия край на телефонната линия вече не би могъл да има никакви съмнения, че писмото от стария Хенри й е било предадено.
— Джен, значи знаеш, че когато е бил убит, Хенри е бил на път да се срещне с мен.
Застанал до Дженифър, Ханк взе една троха от какаовия кейк и я изяде. Момчето гледаше майка си.
— Да. Да, зная това.
— Но не ме попита защо е тръгнал към мен. Затова приемам, че знаеш нещо и по този въпрос.
— В такъв случай грешите. Не съм го питала защо заминава да се срещне с вас и той не ми е казвал.
— По гласа ти съдя, че изпитваш подозрение към мотивите ми, Джен. Е, това е естествено. На твое място и аз щях да съм подозрителен. Моля те единствено да не ограничаваш подозренията си само до мен. Защото не съм единственият, който представлява опасност за теб.