— Какво имате предвид? — Джен се надяваше, че синът й не чува гласа от другия край на линията — по лицето на Ханк не се забелязваха белези за подобно нещо. Тя отмести поглед от него, за да не му разкрият очите й ужаса, който изпитваше.
— Струва ми се, че там има хора, Джен, от които трябва да се пазиш. Хора, които навярно са били в контакт с Хенри, чиито имена и лица не познавам. Може би… някакви политически съмишленици. Не знам доколко е бил замесен в политиката през тези последни години.
— Донякъде. — Джен хапеше устните си.
— Те ще твърдят, че са му приятели. Не искам да те плаша… не, това не е вярно. Много искам да те уплаша — не да те паникьосвам, но поне да те накарам да разбереш, че ако притежаваш тайната на Хенри или дори ако само знаеш за нея, ти си в опасност. Не от мен, разбери. Изобщо не от мен. Не съм аз човекът, който го е убил.
О, Боже, помисли си Джен. Думите бяха изречени. И което я плашеше най-много, бе, че наистина вярваше в тях.
Гласът на далечния мъж продължаваше неумолимо:
— Някой друг, а не Алекс, е убил и онова бедно момиче в мотела.
— О, да — възкликна Джен. — Искам да кажа, че не вярвам да го е сторил той. — В този момент тя чу тихия шум от спираща пред къщата кола. Въпреки че навън бе паднал мрак, през кухненския прозорец видя как светят, а после и как изгасват фарове. Ханк се приближи до прозореца и погледна навън, като засенчи очи с прилепената си до стъклото длан.
— Ед е — обади се Ханк.
— Джен, иска ми се да бях в състояние да си поговорим очи в очи. Но буквално се страхувам да пътувам в този момент.
— И аз не мога да напусна града точно сега, д-р Грегъри. — Някак си не й се удаваше да каже „Боб“.
— Разбирам. А трябва да се грижиш и за малкия си син. Между другото, как е той?
— Добре е. — Дали това не беше прикрита заплаха? За първи път Джен изпита усещането, че всеки момент може да припадне или да запищи.
— Джен, сигурен съм, че Хенри имаше телефонния ми номер. Можеш да ми се обадиш по всяко време, независимо дали е през деня или нощта. В състояние съм да пратя хора да ти помогнат при нужда. А може би е добра идея известно време някой приятел да поседи при теб. Приятел, който да не е непременно приятел на Хенри — имам предвид, не политически приятел. Разбираш ли ме?
— Сега ще трябва да затворя, д-р Грегъри. Боб. Някой идва. — През кухненския прозорец проникваше достатъчно светлина и Джен видя лицето на Еди, който се приближаваше с бързи, леки крачки по малката задна веранда. Ханк вече му отваряше вратата. Ед изглеждаше по-разстроен, отколкото го бе виждала някога Джен. Изведнъж, може би поради тази причина, и приликата му с бащата на Ханк стана по-очевидна, отколкото някога бе забелязвала.
— Бог да те пази, Джен — каза в ухото й гласът от телефона. — Бог да пази всички ни.
Минута по-късно, докато синът й гледаше тържествено, Ед я взе в прегръдките си, опитвайки се да я утеши.
— Боже мой, Джен, какво бих могъл да кажа? Такава ужасна трагедия! Да, да, всичко е наред. Продължавай.
Тя плачеше на рамото му. Но нямаше да плаче дълго, макар и да й действаше успокоително — просто не можеше да си го позволи.
Когато свърши, Ханк попита:
— За Алекс ли се отнасяше този телефонен разговор?
Докато отговаряше, тя гледаше Еди.
— Да, отчасти. Стана дума за Алекс. Обаждаше се чичо му.
Сега тя и Ед бяха застанали на една ръка разстояние и той я наблюдаваше внимателно.
— Казва се Робърт Грегъри — прибави Джен.
Лицето на Ед не изразяваше точно изненада.
— И той е наш клиент. Знаеше ли това? В „Старуеб“.
— Да. — Гласът на Ханк беше много тих. — В същата игра, в която съм и аз.
Джен се отдръпна нежно от Ед.
— Искаш ли кафе или нещо друго? Една от съседките донесе някакъв сладкиш.
Ед се настани в един от кухненските столове и изглежда това го задоволи.
— Джен, този Алекс Бароу беше при вас, аз го срещнах тук вечерта преди да стане убийството в Албъкърк.
— Да. Но минаха няколко дни, преди да научим за убийството.
— Зная. И аз. Боя се, че често не слушам новините повече от вас. — Ед махна с ръка. — Но сега някак се чудя — това е част от работата ми — дали тук не става нещо, което е свързано със сигурността на лабораториите.
Джен взе от печката един малък метален чайник и махна свирещата капачка на чучура му, за да го напълни с вода.
— Не знам — поклати глава тя. — Беше толкова особена.
— Катастрофата ли? „Особена“ е меко казано. А и не е единственото странно нещо, което се случва тук напоследък. — Изведнъж Ед сякаш за първи път забеляза Ханк и му се усмихна. — Как си, Ханк?