Джен имаше чувството, че всичките й познати са замесени в някаква невероятна игра. Хенри беше убит. Ед не се интересуваше дали се извършват някакви убийства, стига да знаеше истинските причини. А Алекс Бароу — толкова млад и… невинен на вид.
Искаше й се да грабне сина си и да избяга някъде с него.
— Ще ми се да науча нещо за тези игри — подхвърли тя. — Разбира се, предполагам, че не би трябвало да питам.
Ед се облегна на колата си, с безнадеждно и малко гневно изражение.
— Сега ти полудяваш. Само защото досега не съм навлизал в подробности за работата си? Не мога да го направя така, просто между другото. Трябва да знаеш нещичко за това как работят службите за сигурност, щом си живяла тук през по-голямата част от живота си.
— Ти и аз сме „просто между другото“?
Ед измърмори нещо. Джен не можеше да го обвинява истински. Но не можеше да обвинява и себе си за това, че бе ядосана. С облекчение видя, че най-после Ханк се връща при тях, и за известно време разговорът трябваше да бъде отложен.
Точно излизаха от паркинга на пицарията, когато радиостанцията на Ед сигнализира. Той отби встрани, откопча я от колана си и проведе някакъв разговор — или поне се опита. Беше прекалено шумно. Джен не успя да разбере и половината от онова, което някакъв глас се опитваше да му съобщи. По-голямата част от съобщението изглежда се състоеше от кодове и числа.
— Добре — каза Ед накрая. — Добре, ще мина покрай станцията и ще хвърля един поглед.
Той отново закопча радиостанцията на колана си и вдигна очи към Джен. В продължение на няколко секунди погледът му обхващаше и Ханк, който седеше на задната седалка. Никой от тях не бе успял да разбере нещо.
— Искаш ли да видиш каква ми е работата? В по-голямата си част, тя е дяволски тъпа. Точно сега ми съобщиха за катастрофа и бягство на виновника.
— О! — възкликна Джен и си помисли, че за днес се е нагледала на достатъчно насилие. Какви бяха сега намеренията на Ед, да им покаже някакво размазано тяло, за да й докаже, че работата му е важна?
— Искам само да хвърля един поглед — обясни Ед и отново потегли. Направи обратен завой на тясната магистрала и насочи колата извън града. — Вие просто ще ме почакате в колата няколко минути, ако нямате нищо против. Може да е нещо важно. — Думите му звучаха така, сякаш бе прочел последните мисли на Джен и леко се бе отвратил от лошото й мнение за него.
Известно време пътуваха в мълчание. Каквато и да беше тази „станция“, тя явно се намираше извън града. Ед се отклони от тъмната магистрала по гладко застлан второстепенен път, подминавайки някакви забранителни знаци. После зави към една врата, облепена с още повече знаци, зад която имаше необитаема на пръв поглед дървена постройка, с размер на малка къща. Като се вгледа по-внимателно Джен видя, че през един от прозорците се процеждаше светлина. Точно зад вратата бяха паркирани още няколко автомобила, един от които приличаше на военна линейка.
— Ще се върна веднага — каза излизайки Ед, с по-мек, почти извинителен глас.
— Добре. — Джен с облекчение осъзна, че е в състояние да смекчи и собствения си тон.
— Може ли да вляза? — разпалено попита Ханк.
— Не и без съответния пропуск — усмихна се кратко Ед. — А ми се струва, че ти нямаш такъв.
После се отдалечи. Каквото и да направи, когато се приближи до вратата, тя се отвори.
Джен погледна сина си.
— Е — каза тя и млъкна. Искаше й се да си поговори с него, но внезапно бе почувствала неувереност — просто не знаеше как.
— Питам се, къде ли е станала катастрофата? — пое инициативата Ханк.
— Не знам.
До сградата беше паркирана линейка. Ако жертвата е била намерена жива, Джен предполагаше, че линейката би трябвало да е на път за болницата. Дървената постройка криеше тайните си и за момента това я радваше.
Времето течеше. Разговаряха от време на време за това-онова. Джен се опита да си представи, че пише бележка, която да бъде предадена на Ханк в случай на смъртта й и в която обяснява тайните кодове и опасността, грозяща цялата държава. Ханк, компютърният гений, би могъл да се справи с проблема по-добре от нея. Но решението, разбира се, не беше в умението да се работи с компютри, а с хора. Като отстранеше тази пречка, компютрите й се струваха тривиално прости.