— Разбира се. Защо не?
Щом Ед излезе, Джен се премести на неговото място. И с удивление забеляза, че той държи пистолет, сякаш появил се отникъде. Дали не е бил въоръжен и през цялото време, докато излизаха заедно?
Двигателят на колата продължаваше да работи. Ед излезе от светлината на фаровете и направи широк кръг, за да приближи до неподвижния фургон изотзад. Тя видя неясно как отива към него откъм другата му страна. Той надникна през прозореца. После излезе на светлина до фургона. Очевидно се беше успокоил до известна степен, защото отново бе прибрал оръжието.
Оттам й махна почти небрежно и извика:
— Искам само да видя регистрационния номер. Ще се върна след мъничко. — И се обърна към предната част на фургона, като клекна, за да изстърже спечената кал.
Когато двигателят на фургона изрева, Ед рязко се изправи и пак извади пистолета. Отскочи назад, несръчно полунасочил оръжието, сякаш не знаеше какво да прави с него в такава ситуация.
Фургонът се стрелна напред с пълна мощност и мина само на няколко сантиметра от Ед. Той отскочи отново, после побягна към колата, където чакаха и наблюдаваха сцената Джен и Ханк. Фургонът го последва с рев, като се опитваше да му отреже пътя. Ед се отдръпна и побягна в обратната посока, към оградата. Джен едва не му изкрещя. Ръцете й стиснаха кормилото на колата. С припряни движения, тя понечи да я подкара, без да знае какво ще прави след това.
Ед се затича на зиг-заг пред фургона, устремил се към слабата закрила, която можеше да му предложи тънката ограда. Обувките му вдигаха прах по пътната настилка. Лицето му изглеждаше подивяло. От насочения му към преследващия го фургон пистолет се разнесе изстрел.
Джен подкара колата напред, решена да се намеси по някакъв начин.
Фургонът блъсна Ед. Тя видя как тялото му се обръща във въздуха.
12.
Алекс видя, че е едва обед. Беше изминал само около час, откакто детективите го бяха арестували в хотелската му стая.
А всъщност, беше ли изобщо арестуван официално?
— Проклетата компютърна система — измърмори чикагският детектив, докато вкарваше необозначената като полицейска кола в зона, забранена за паркиране, точно пред хотела на Алекс. Бяха го откарали в полицейското управление преди по-малко от час и сега го връщаха обратно. Доста методична лудост — сякаш връщаха филма назад.
— Е — продължи детективът, — и вие сигурно сте се сблъсквал с такива неща. Предполагам, знаете как е. В разпечатката отпреди няколко дена се съобщаваше, че колата ви е открадната и че сте виновен за убийство номер едно на запад. Момчето ми, нали разбирате, че отначало се налагаше да постъпим така? Даде ли му онзи лист, Чарли?
— Да — отвърна Чарли, като отвори вратата и излезе.
Алекс държеше сгънатия лист в ръка. Съобщение за него, бяха казали в управлението, когато го освобождаваха. Всъщност, още не го бе прегледал както трябва. Някаква компютърна разпечатка.
— Разбирам — каза Алекс на шофьора. Искаше му се действително да разбира. Полицаят изглежда очакваше от него съчувствие. — Да, понякога компютрите са голяма беля. — Изпита лудо желание да разпита детективите за „Страуеб“. Но не каза нищо и излезе от колата.
— Къде искате да оставим понтиака? — попита детективът, който беше излязъл пръв. Едно от по-незначителните странни неща през последния час бе, че вече не се обръщаха към него с малкото му име, както по време на арестуването му. Не го величаеха и с „господин Бароу“ — сякаш не бяха съвсем наясно как да го наричат сега. В същото време, тонът им звучеше приятелски. Голямата промяна в отношението към него — първо като към осъден, а после като към приятел — бе станала, когато го идентифицираха с обхващащата цялата страна компютърна система. Тогава и му предадоха полученото за него съобщение.
— Просто я оставете тук, до хотела — предложи Алекс, като имаше предвид колата. Бяха конфискували понтиака или там, каквато бе правилната дума за това, което се правеше с откраднатите коли. Но сега и тази лента беше върната назад. А никой не му бе казал на прост английски език точно защо. Изглежда смятаха, че той знаеше.
Какво ли би си помислил отец Фред за тази игра от философска гледна точка? Алекс не възнамеряваше да го пита.
Минута по-късно, за свое огромно удивление, Алекс стоеше сам и свободен пред хотела. Ескортът му си бе заминал, прибирайки със себе си някакъв трети униформен човек, който току-що бе докарал понтиака в забранената за паркиране зона и си бе тръгнал с бързо кимване, но без да му каже и дума, докато му връщаше ключовете.