Освен това, хората от лабораториите вероятно щяха да дойдат всеки момент, може би утре, и да приберат модема. Ако Ханк изобщо имаше възможност да го използва отново, днес вероятно бе последният му шанс. А и усещането при използването му не бе нещо, от което искаше да се откаже.
Ханк пропълзя зад работната си маса и включи телефона в жака на стената — част от общото модернизиране на телефонната система в къщата, осъществено преди около пет години, когато дядо му бе донесъл модема за първи път. Като изпълзя иззад масата, той се запита дали с майка му няма да се преместят. Харесваше му в Лос Аламос и бе решил, че наистина не би искал да живее никъде другаде. Не в голям град като Албъкърк, не и в някое ранчо, подобно на онова, което притежаваха, докато бяха живи, другите му дядо и баба. Освен, ако някой ден можеше да си позволи своя собствена къща някъде в провинцията, направена точно, както искаше той, със своя собствена работилница и лаборатория. Имаше подобни идеи. Но това със сигурност би струвало много пари.
Той взе слушалката, за да се увери, че телефонът работи. Следващата стъпка бе да включи модема в обикновения контакт. За тази цел трябваше да реши кое от нещата на масата да изключи, за да освободи място. След като модемът вече работеше, Ханк вдигна отново слушалката и набра номера, който щеше да му даде достъп до компютъра в лабораториите. Никога не бе записвал този номер, нито пък, доколкото знаеше, го бе записвал и дядо му. Беше го научил, като гледаше и слушаше да го набира дядо му — винаги, когато имаше тази възможност — и постепенно го бе възстановил по спомена за сигналите и движението на пръстите. Първите опити на Ханк да го използва завършваха с набиране на грешни номера, при което той бързо затваряше. Но най-накрая постигна успех и сега пазеше номера устойчиво в паметта си.
Ханк го набра и от слушалката вече се чуваше предварителният сигнал на компютъра от лабораториите. Вслушвайки се, той спря за момент. Винаги бе мислил за този сигнал в известен смисъл като за глас. Това бе гласът на огромната машина, която никога не бе виждал — с него тя общуваше с хората. Казваше нещо подобно на: „Аз съм тук и ще ти служа търпеливо, но сега трябва да почакаш малко — само друга машина може да ме разбере и аз трябва да поговоря с твоята машина. Никога няма да можеш да разговаряш истински с мен.“
Такова изглежда беше подсъзнателното съобщение, поне днес. Ханк подържа слушалката още миг, като жадно поглъщаше нечовешката, бръмчаща, шепнеща песен. После, сякаш свещенодействаше, постави телефонната слушалка в черното гнездо на модема, оформено така нежно специално за нея. Сигналът изчезна — беше погълнат.
Сега от оставената в гнездото телефонна слушалка се чуваше нов, различен аудиосигнал. Това означаваше, че компютърът в лабораториите очаква паролата. Между него и малката машина на Ханк бе установена връзка и сега трябваше да се въведе паролата.
На клавиатурата на своя TRS-80 Ханк написа думата „МИР“. Да научи това като наблюдава дядо си, беше по-лесно, отколкото да открие самия телефонен номер.
Сигналът отново се промени — стана по-мек и по-богат. Компютърът бе приел, че Ханк има право на достъп до системата. А сега, въвеждането на правилната фраза щеше да му осигури достъп до индивидуалния файл, който вече бе създал в банките памет на лабораториите, както индивидуалният ключ би могъл да отвори само една врата в някоя огромна административна сграда.
„Замък на веселието“, написа Ханк. И обърна глава, за да погледне тържествено още само за миг към поставената в рамка рисунка на стената. Изведнъж чувството му на вина изчезна, изведнъж стана абсолютно сигурен, че дядо му не би имал нищо против това. Дядо му би го разбрал.
Сега всички сигнали бяха замлъкнали. Вратата беше отворена.
Изображението на екрана се преобрази: грубите цветни точки и кръгчета бяха изчезнали. Появиха се владенията на ОКТАГОН — сякаш не ги гледаше на закърпения миникомпютър на масата, а на огромния „Крей-4“ в лабораториите. Детайлите и цветовете бяха толкова чисти, колкото и по телевизията. Образът бе триизмерен. Всички свързани помежду си светове от империята сякаш се въртяха бавно около осите си. Беше забавно, но не и трудно, да програмира този детайл, щом веднъж се справи с езиковия проблем — превеждаше свободно COBOL, PASCAL и BASIC. Всички бойни флотилии на екрана изглеждаха съставени от истински миниатюрни космически кораби и до всяка една от тях имаше ситно изписан блок данни.