— И провери ли компанията в Джорджия? — В Джорджия, мислеше си Джен.
— Хората ми се занимават с това в момента. Доколкото са успели да научат досега, в Джорджия никога не са чували за подобни неща. Или техният опис не е верен, или нашият. По-трудно е да се оправиш в тази каша, отколкото може би си мислиш.
— Или техният компютър, или вашият.
— Е, може би. Ние зависим много от компютрите. Между другото, Джен, всичко това още не е за публична употреба. Но ми се струва, че си заслужила правото да знаеш какво става.
— Не съм сигурна дали искам, Ед.
Сега вече Ед я гледаше озадачено. А тя обмисляше дали да не се обади на Робърт Грегъри.
14.
Хотел „Гуамс“ беше висок, голям небостъргач, обграден поне от три страни от малкото море на паркингите. В морето растяха няколко палми, които допълваха островния ефект. Алекс не можа да паркира на по-близо от около петдесет метра от вратата. С малките, новозакупени пътни чанти в ръка, той я завъртя и влезе.
Във фоайето, един временен знак — голямо картонено табло, подпряно на стойка — го упъти към РЕГИСТРАЦИЯ НА УЧАСТНИЦИТЕ В КОНФЕРЕНЦИЯТА. Като следваше стрелката на знака, той тръгна с малкия си куфар по едно тясно крило на централното фоайе. В края на крилото се виждаше маса, от двете страни на която бяха поставени същите знаци. Пред нея се бе оформила малка опашка от хора. Бяха предимно млади и очевидно чакаха да се регистрират за конференцията.
Алекс още не се бе наредил на опашката, когато мерна Айк Джейкъби. Облечен по-добре, отколкото в офиса на компанията, Айк се виждаше през вратата на голяма зала за срещи, в която очевидно се подготвяше изложба за конференцията. Шефът на „Берсерки“ беше застанал във временен павилион, със завеси от трите страни. Стоеше надвесен над една маса и се занимаваше с електронно оборудване. Дванайсетина други участници, край различни павилиони и маси в голямото помещение, бяха заети с подобна дейност.
Айк бе погълнат от заниманието си и не показа да е забелязал Алекс, който го наблюдаваше от около осемнайсет метра. Алекс се нареди на опашката и след няколко минути стана официален делегат на конференцията, което му струва десет долара. Това, че се подписа под собственото си име, предизвика у него нещо подобно на опиянение. Албъкъркската полиция може би все още го издирваше, но тук не беше Албъкърк и, поне за момента, ОКТАГОН бе на негова страна.
Когато получи табелката с името си, той я закачи на новата си риза — беше отделил малко време за пазар, преди да се качи на самолета в Чикаго. После се върна на хотелската регистрация. Сега фоайето беше малко по-оживено, отколкото когато мина през него първия път. Имаше много табелки с имена, хората носеха под мишница книги и кутии — странни, приготвени у дома материали за различни игри.
Все пак, имаше свободна стая. Алекс я ангажира, а после със смесени чувства загледа как служителят вкарва името му в хотелската компютърна система.
Той се качи до стаята, за да си остави багажа. После отново слезе във фоайето и се насочи към залата за събрания, където бе видял да работи Айк. Откакто напусна Чикаго, Алекс се опитваше да си изработи някакъв ясен план за действие, но още не бе успял. Щеше да дойде тук, да види какво става, да действа, когато му се стореше, че има възможност за това.
Никой от хората, заети с подреждането на масите и витрините, не изглеждаше да е напреднал особено. Айк можеше да бъде извинен, защото го бяха отвлекли от работата му. Пред масата му бе застанала и разговаряше с него висока млада жена, в джинси и широка мъжка риза. На ръст беше почти колкото Алекс и имаше силно тяло на спортист. Едрите гърди обаче, придаваха на тялото й женствен вид. Косата на младата жена беше средно дълга и средно кестенява, а очите й имаха удивително ясносин цвят върху фона на загорялото й от слънцето лице. То бе твърде ъгловато и някак си прекалено тясно, за да се нарече традиционно красиво — при Алекс „внушително“ бе първата дума, която му дойде наум. За момента, той остана с впечатлението, че познава момичето отнякъде.
Алекс постоя за миг да ги наблюдава как разговарят. Айк изглеждаше някак неудобно, а момичето — одухотворено. Тъй като не можеше да чете по устните, Алекс не знаеше за какво говорят. Той се приближи към тях, с небрежен вид.
Айк го погледна и веднага го позна. Страх или чувство на вина се изписа на лицето му? Но каквото и да беше, то определено увеличи неудобството му.