— Разкажете ми още за ОКТАГОН — помоли тя.
Алекс отпи от кафето си.
— Разследвах около ОКТАГОН или поне се опитвах… това е дълга история. Както и да е, става дума за нещо повече от обикновена игра. Убити са хора.
— Амин — въздъхна Вера. Тя гледаше Алекс като учен, който най-после открива доказателство, потвърждаващо теорията на живота му. Алекс си помисли, че може да разбере чувствата й, но напрежението й все още не изчезваше.
— И вие имате какво да разкажете — каза той.
— Така е. Полицията не би ми повярвала, никой не би ми повярвал, но… — Тя хвърли бърз поглед из кафенето, което се изпълваше с участници в конференцията. — Мога да ви разкажа подробностите по-късно. Наистина мисля, че животът ми е в опасност.
— Ако сте противник на ОКТАГОН в играта, навярно е така.
— Какво мога да направя? — Страхът й бе очевиден, но тя се владееше напълно.
— За момента — рече Алекс, — стойте близо до мен. Под собственото си име ли сте регистрирана в хотела?
— Да. Искате да кажете, че би могло… Предполагам, не съм помислила за това. Имам предвид, че тук се чувствам достатъчно сигурна, с тези хиляди хора около мен.
— Не би трябвало. Съветът ми е да се отпишете. Не трябва да присъствате тук официално. Имам предвид, че истинското ви име не бива да бъде вкарано в никакъв компютър. Вероятно е достатъчно само да се запишете за конференцията. Не мисля, че списъкът с участниците се въвежда в някаква централно свързана компютърна система. Ами колата ви?
Вера вдигна чашата си с кафе — ръката й трепереше. Остави я отново на масата.
— Колата ми бе унищожена неотдавна. Пристигнах тук с кола под наем.
— Отново под истинското си име? И сте оставила номера на колата на регистрацията в хотела, както обикновено. Не. Дори не се връщайте при тази кола. Просто я оставете да си седи на паркинга, или където си е.
Изразът на научна удовлетвореност върху лицето й постепенно се заменяше със страх.
— Предполагам, че сте прав. Кажете ми, защо е всичко това? Казвате, че сте съюзник на ОКТАГОН, трябва да знаете повече от мен.
— Не зная достатъчно. Не и, за да го спра. Но съм дяволски сигурен, че ще опитам. Хайде, да вървим да ви отпишем от хотела. Можете да използвате моята стая или нещо от този род. Тя, вероятно, е най-сигурното място в хотела.
Алекс се изправи. Вера остана седнала и го гледаше със съмнение, а лицето й изразяваше смесица от страх и упорство.
— Кажете ми — каза тя, — защо ви издирва полицията?
Той пое дълбоко въздух и се замисли. От нейна гледна точка, поведението му сигурно изглеждаше най-малкото подозрително.
— Добре — заговори накрая той. — Бях в една хотелска стая в Албъкърк с момиче. Момичето беше убито. Аз също бях дяволски близо до смъртта и трябваше да избягам, за да спася живота си. Известно време тамошната полиция мислеше, че аз съм виновен.
— А всъщност, кой я уби?
— Може би ще ви прозвучи невероятно… о, за Бога. Току-що видях Айк да се появява във фоайето. С него имаше двама мъже, които приличаха на полицаи. — Във фоайето беше станало още по-оживено, но Алекс бе сигурен, че не е сбъркал. Двамата мъже приличаха досущ на ченгета, подобно на своите чикагски колеги, макар че тези тук бяха облечени по-спортно.
Щом погледна отново към Вера, Алекс разбра, че сега тя силно се страхува от него.
— Вижте — опита се да я убеди той, — аз не съм… Бихте ли ме почакала тук за минута? Искам да отида и да разбера какво крои Айк.
— Разбира се — съгласи се тя по-лесно, отколкото бе очаквал.
— Ще се върна веднага. — Алекс бързо излезе от кафенето в препълненото фоайе. Хората се тълпяха пред асансьорите. Когато погледна към залятия от слънчевите лъчи паркинг, той видя, че точно пред вратата е паркирано превозно средство с размер на пожарникарска кола, но боядисано в сиво и бяло, а отстрани, с главни букви, бяха изписани инициалите НАСА. Отгоре, където трябваше да се намира стълбата на пожарникарската кола, имаше нещо като сгънати метални релси. Докато Алекс гледаше, те започнаха бавно да се изпъват.
Беше интересно, но нямаше конкретна причина да мисли, че е свързано с неговите проблеми. Напомняйки си, че е покровителстван съюзник на ОКТАГОН, Алекс се приближи към регистратурата на хотела, като се оглеждаше за Айк и двойния му ескорт. Ако наистина търсеха него, Алекс нямаше намерение да бяга и да се крие.
В единия край на регистратурата, някакъв мъж във фланелка, на която пишеше НАСА, спореше за нещо с друг, вероятно управителят на хотела. Алекс продължи да се приближава.
— … фигурира в документите ни вече от месец — настояваше малко разгорещено човекът от НАСА. — Сигурен съм, че някой тук е поръчал демонстрацията.