— Хайде — Алекс задърпа още по-силно ръката на Вера. Той я набута в колата си, запали двигателя и потегли. Докато излизаше от паркинга, хвърли поглед към лицето й и се сети къде го е виждал или поне какво му напомня: на някоя от онези картини, нарисувани от френски художници по време на война и революция, които представяха олицетворението на сражаващата се Франция.
15.
Миналата нощ Алби Пиърсън беше спал на едно от канапетата до главната лаборатория и на сутринта стана малко преди изгрев слънце. Имаше да върши работа и искаше да я свърши рано.
В сумрака преди зазоряване Алби нареди на един от домакинските роботи да му донесе кафе и сладкиш, докато се обличаше в дрехите си на железопътен работник, приготвени специално за случая. Екипът е подходящ, помисли си Алби, съвсем удобен. Беше го събрал от различни източници на стари дрехи преди няколко месеца, когато за пръв път реши, че ще трябва да извършва периодични инспекции-обхождания по линията, минаваща през дефилето точно зад имението на Грегъри. Това бе горе-долу по времето, когато нещата наистина започваха да се объркват и старецът се тревожеше непрекъснато. Изборът на дрехите за екипа бе коствал на Алби няколко наблюдения на дефилето с бинокъл, за да получи добра представа как са облечени истинските железопътни работници, когато се мяркаха из района, а това никак не беше често. Преди изобщо да се доближи до релсите, Алби направи така, че да е облечен като един от тях. Ако го забележеха там по което и да е време, никому нямаше да се стори странно. Както и във всичко останало, свързано с работата му, трябваше да се подготви грижливо.
Алби бе подозрителен по природа и това според него беше една от причините, поради които никога не се беше женил. Знаеше, че не може да се промени, и затова използваше тази си склонност в полза на работата. Беше добър електроинженер, но бе прекарал по-голямата част от професионалния си живот в службите за охрана на различни частни или държавни предприятия. Робърт Грегъри му плащаше по-добре от другите. Той използваше инженерните способности на Алби Пиърсън повече, отколкото който и да било друг работодател. И навярно най-хубавото, според преценката на самия Алби, беше навикът на стареца да оставя служителите си сами да си вършат работата, след като веднъж покажеха, че са способни. Затова му харесваше да работи за стареца Грегъри. Това му даваше възможност да реализира всичките си дарби, включително и подозрителността си. Старецът бе водил дълъг и активен живот, и сега беше сигурен, че има някакви могъщи врагове. Той трябва да научи, помисли си Алби.
Алби разбираше, че не са го посветили във всичко, което ставаше. А в този случай и не смяташе, че се налага. Беше очевидно, че има някаква опасност — пряка или само загатната. Действителното нападение срещу къщата и нейните обитатели се приемаше за нещо много повече от отдалечена възможност. Сигурно промишлено съперничество, реши Алби, когато се опита да си представи каква е причината. Беше се занимавал и по-рано, на други служби, с подобни неща и не се притесняваше особено — просто ги разглеждаше като професионално предизвикателство, за което му се плащаше добре и което възнамеряваше да посрещне колкото можеше по-умело. Сега старецът го караше да проверява телефонните линии по два пъти дневно и през няколко дена обсъждаше с него как най-добре да отбраняват границите на имението и да подсилят вътрешната охрана, без да наемат повече хора. Старецът казваше, че не може да вярва на никого, който дойде при него сега. Ако Алби вече не го познаваше добре, щеше да си помисли, че шефът му започва да страда от параноя.
След като се облече в железопътния си екип и свърши със скромната си закуска, той провери още един път чантичката с инструментите и я закачи на колана си. После излезе от къщата през една от задните врати. Беше една от онези прелестни утрини в Джорджия, които Алби харесваше толкова много, защото бе израснал в Ню Йорк. През нощта бе чул песента на птицата-присмехулник — точно като в старата песен — и бе разорал малко по-добре за какво става дума в текста. Утре, ако условията позволяваха, щеше да си вземе почивен следобед и да го прекара с една жена… Тя започваше да намеква за женитба, което Алби по-малко или повече бе очаквал на този етап от взаимоотношенията им. Но все още не намекваше чак толкова често, че да се принуди да престане да излиза с нея… Това бе още един въпрос, по който мненията им с шефа му съвпадаха.