Като излезе от къщата, Алби мина през росната трева покрай тенис-корта. Подобно на плувния басейн, сега той не се използваше особено, макар да бе маркиран с инженерните знаци, свързани с проекта за улесняване на движението из района на дъщерята на стареца. На Алби му се искаше да има повече време за тази работа — Карълайн бе симпатично младо момиче в ужасно положение и заслужаваше да й се помогне колкото се може повече. Но улесненията за инвалиди не бяха по специалността му, а неговата собствена работа отнемаше цялото му време.
Разстоянието от къщата до тенис-корта беше само няколко метра, а от кортовете до скритата в жив плет ограда зад имението оставаше още съвсем малко. Не бе чак толкова далеч, колкото можеше да се стори на човек, ако гледаше някъде отпред. Отпред то приличаше на нечия ферма — или по-скоро, помисли си Алби, на онези имения, които бе виждал само на снимки и където човек би очаквал да види много хора, препускащи на коне след хрътките си на лов за лисици.
Оградата по задната граница на имението бе изцяло скрита от вътрешната страна с жив плет. Самата ограда беше мрежа с два реда бодлива тел отгоре и, разбира се, с вградени колкото се може по-незабележимо някои от най-добрите алармени устройства на Алби. Той бе прокарал и електричество, с три различни степени на волтаж. Разбира се, тази част от системата се включваше рядко заради съседските деца и други невинни или почти невинни минувачи. Понякога Алби сериозно се замисляше какво би могъл да направи, ако му позволяха да изгради защитни съоръжения и по-навътре в имението. Две огради като начало, със заравнена ивица земя между тях, под която можеха да се заровят какви ли не неща. Избирателна електрификация. А и роботите не се експлоатираха изцяло, макар че през последните две седмици бе получил разрешение да започне да реализира пълния им потенциал. Щом не му даваха и дума да отвори за човешки патрули, тогава трябваше да се използват наличните роботи — кучетата не бяха достатъчни.
Но старецът бе забранил взимането на каквито и да било мерки, които биха превърнали задната му ограда в нещо като Берлинската стена. Освен времето и парите, които биха се изразходвали за тази цел, те навярно по-скоро щяха да привлекат вниманието, отколкото да попречат на някой да влезе. Алби трябваше да признае, че старецът имаше право.
Сега той се промуши между живия плет и телената ограда и се насочи към любимия си наблюдателен пост. Оттам можеше да гледа с бинокъл на 25–50 метра надолу — погледът му обхващаше цялото дъно на дефилето, откъдето минаваше железопътната линия. Когато Алби се поставяше мислено на мястото на човек, който възнамерява да разузнае или да нападне крепостта „Грегъри“, дефилето му се струваше най-привлекателният за тази цел път. Би бил много по-подходящ, отколкото да се опитва да се добере до имението отпред или да пресича оградените и охранявани частни земи от някоя друга страна.
Тази сутрин предварителната му инспекция с бинокъла показваше, че двата товарни вагона върху разклонението на железопътната линия изглеждат по същия начин, както и когато се бяха появили за пръв път преди два дни. Другият обект, изникнал там едновременно с вагоните, също не беше променен — той му приличаше на някакъв микровълнов приемател, поставен върху един от телеграфните стълбове, чиято безкрайна редица се точеше покрай релсите. Нещо в него безпокоеше Алби. Това бе и основната причина, поради която беше сметнал за наложително провеждането на детайлна инспекция тази сутрин.
Алби скри бинокъла в храстите на живия плет и излезе през малката задна врата. Отвън тя изглеждаше подканващо лесна за отваряне — той беше истински горд с нея. Ако не му позволяха да построи двойна ограда, поне външният вид и защитната система на тази врата даваха воля на дарбите и въображението му.
След като излезе навън, Алби пак заключи обикновената ключалка и прибра ключа в джоба си. Беше застанал на ръба на стръмен склон, обрасъл тук-там с дървета и храсти, през които надолу не водеше ясно очертана пътека. За да избегне утъпкването дори и на намек за пътека, той се спускаше в дефилето всеки път от различно място и се връщаше отдругаде.
Докато предпазливо се спускаше по склона, днес Алби внимаваше за белези, че някой друг е минавал през тази малка пустош. Не бе откривал много следи от други хора — няколко бирени кутии, една използвана гума, — а и не бе виждал нещо да показва, че имението на Грегъри се шпионира оттук. Склоновете на дефилето вероятно бяха собственост на хората от железопътната компания, но те изглежда не проявяваха интерес към тях.