Може би старецът Грегъри знае за какво са тези товарни вагони, а също и какво е предназначението на онова устройство върху стълба, помисли си Алби, докато връщаше разпечатката и слизаше на земята. Спокойно можеха да са част от някой проект, разработван в момента от него. Но ако беше така, Алби смяташе, че старецът щеше да му каже, преди да замине предишната нощ на онова изненадващо делово пътуване. Почти бе станало полунощ, когато Карълайн съобщи на семейния шеф на охраната, че баща й ще отсъства няколко дни. Ако Алби бе имал възможността да поговори със стареца, той би му споменал за разузнавателната акция, която планираше за сутринта, за товарните вагони и за странното устройство. Сега Алби някак си не мислеше, че старецът знае нещо за тях.
Той заобиколи втория товарен вагон. На дървената му стена не пишеше нищо и Алби не си направи труда да се качи, за да погледне съдържанието на кутията до вратата.
Разузнавателното му пътешествие започваше да прилича на губене на време. Алби едва се беше обърнал, за да отиде и поогледа за последно микровълновото устройство на върха на стълба, когато зад него се разнесе шум. Стори му се, че идва от вагона, върху който преди малко се беше качвал. Алби рязко се завъртя. Беше единичен глух звук, сякаш някой бе изпуснал тежък метален предмет, кутия или щайга.
Каквото и да беше това, то не се повтори. Сега Алби направи бавен пълен кръг около вагоните, като ги гледаше непрекъснато. От обратната страна, където още не беше гледал, вратите бяха затворени и заключени, както очакваше. Но точно до ключалката на първия вагон беше пробита дупка с диаметър около два сантиметра и половина — а може би и прогорена, тъй като вътрешната й повърхност беше черна и гладка. Дали дупката беше стара или нова? Трудно можеше да се определи.
Шумът все още не се повтаряше. Може би трябваше да се качи още един път върху вагона и да поразгледа. Но се съмняваше, че така ще научи нещо ново. Нямаше намерение да влиза с взлом вътре. Шумът можеше да се обясни съвсем лесно с факта, че сега слънцето беше изгряло и се беше издигнало достатъчно високо, за да затопли покривите и стените на колите. Това можеше да предизвика разширение, разпъване на материала, със съответните шумове.
Достатъчно, помисли си Алби. В неговата работа бе важно човек да знае, кога е свършил достатъчно — опитите да разбере нещо повече биха могли с голяма вероятност да му навлекат неприятности, вместо да доведат до положителни резултати. Според него, тази точка вече беше достигната.
Той се обърна, с намерение да обиколи вагоните още един път. И едва тогава видя какво е лежало в бурените на десетина крачки зад него. При наблюдението с бинокъла му бяха попречили да го види самите вагони. Мъртвият скитник лежеше в бурените по гръб, а пръстите на обутите му в пробити обувки крака сочеха към небето. Те бяха неподвижни като камък, когато Алби за пръв път бе минал от тази страна на вагоните, и просто не ги бе забелязал.
Алби пристъпи напред и погледна надолу към сивото вкочанено лице — без възраст и спокойно в смъртта си. Мъртвецът и дрехите му имаха еднообразно мръсен цвят, който се смесваше със сухите бурени и железопътната мръсотия. Около главата имаше доста кафява, засъхнала кръв. Докато гледаше към мъртвия скитник с разбития череп, Алби пресметна, че може би е убит предишния ден.
16.
— Къде отиваме — попита накрая Вера. Беше се свила едва ли не като ембрион на дясната седалка, откакто Алекс бе изтеглил колата от паркинга преди десет, петнайсет или двайсет минути — не знаеше колко време е минало.
Беше тръгнал от паркинга по най-лесния път, където имаше най-малко движение. Сега пътуваха на юг по шосе, което се оказа нещо подобно на главна магистрала.
— Струва ми се, че за момента няма особено значение къде отиваме — отвърна той. — Докато си с мен, мисля, че си в безопасност. — Той млъкна, като я погледна притеснено. — Има ли някакво конкретно място, където искаш да отидеш?
— Не мога да се върна вкъщи. Те искат да ме арестуват, нали?
— Всъщност, не казаха такова нещо. Но не би ме изненадало.
— Каква каша! А аз почти започвах да мисля, че може да си въобразявам.
— С едната ръка те арестуват, а с другата те убиват. Почти по същия начин, както се случи и с мен. Онова нещо катапултираше някакви огнени бомби право в хотела. Един от горящите прозорци беше твоята стая, предполагам? Чудя се, чии ли са били останалите. Може би просто неточно попадение.
— Да, онова беше моята стая, прав си. Близо до ъгъла на покрива. Алекс, ти ме убеждаваше да освободя стаята си и аз си помислих, че може би ти си този…