— Всички индианци, които съм срещал досега, до един са били негодници.
— Съмнявам се. Но дори и да приемем, че е истина, кой ги е направил негодници?
— Не и аз!
— Ти не, така ли?
— Не.
— По вина на бледоликите са станали такива. Нима Олд Уобъл не е бледолик?
— Да, такъв съм. И ми се струва дори, че съм човек, който няма от какво да се срамува.
— А Винету мисли, че червенокожите, за които говориш, би трябвало да се срамуват задето са те срещнали! Казваш, че всички команчи щели да бъдат избити, а аз пък ти казвам, че ако е възможно, няма да убием нито един от тях. Моят брат Шетърхенд съгласен ли е с мен?
— Напълно — отвърнах му аз. — Знаеш, че този въпрос е излишен.
Стария Уобъл направи много смутена физиономия, но пак опита да се оправдае:
— Ама нали искат да нападнат Блъди Фокс, на когото трябва да помагаме! Ще защитаваме и себе си и него, а това може да стане само чрез въоръжена съпротива, това е ясно!
— Има различни видове съпротива, мистър Кътър — намесих се аз. — Остави Винету да говори и ще чуеш, че има и други начини да попречим на команчите да осъществят кроежите си. Избиването им не е единственият изход.
— Да, сигурно пак имаш предвид твоята прочута хитрост!
Тези думи бяха изречени с тон, който не ми хареса. Но не се наложи аз да го поставям на мястото му, защото това стори Паркър, като се намеси:
— Стари Уобъл, няма ли да е по-добре, ако си траеш? Виждаш, че и аз си мълча. Когато мистър Шетърхенд и Винету разговарят, не е необходимо други да изказват мнението си, без някой да ги е попитал. Повече от десет пъти обеща да не вършиш нищо против волята на мистър Шетърхенд. Ако нямаш намерение да спазваш обещанието си, ще направим онова, за което вече често сме говорили — ще си тръгнем и ще те зарежем!
Това «зарязване», един-единствен път споменато от мен, се бе превърнало в пословична фраза, която страшно разгневяваше Олд Уобъл. И този път той изфуча:
— Я си затваряй човката! Кой те е питал за мнението ти! Щом аз не бива да се обаждам, ти пък съвсем трябва да мълчиш! Как може да ме изкарваш опак човек? Всеки да си гледа собствените работи! Никога не съм позволявал на когото и да било да ми подарява лос и после да се хваля, че съм го бил застрелял!
— А аз пък никога не съм говорил големи приказки, нито същевременно съм вършил такива глупости като теб например край Саскуан-куи, където…
— Мълчете! — намесих се аз. — Имаме по-важна работа от подобни безсмислени словесни двубои. Преди малко бяхме прекъснати при думите, че разполагаме точно с толкова воини, колкото команчите и следователно можем да си премерим силите с тях. С удоволствие признавам, че Олд Уобъл има право, като твърди, че не само можем да се мерим с тях, но ги и превъзхождаме. Разбира се, далеч съм от мисълта да се обосновавам по неговия начин, че сме големи и непобедими герои, а в сравнение с нас червенокожият воин е кръгла нула. Много повече разчитам на обстоятелството, че нашите триста апачи са събрани на едно място, докато команчите ще дойдат разделени на няколко отряда и освен това срещу тях ще се изправи и кавалерията.
— Както винаги моят брат има право — съгласи се с мен Винету. — Най-напред ще пристигне Шиба-бигк със своите хора, за да нападнат къщата и обитателите й и да забият коловете в пясъка на пустинята. След него ще последва Вупа-Умуги, за да размести коловете в погрешна посока и да обрече белите войници на мъчителна смърт. Зад белите ездачи ще бъде вождът Нале-Масиув с воините си, за да отреже пътя за отстъпление на бледоликите и напълно да ги обгради. Това са три различни отряда, които ще нападнем поотделно и може би ще ги победим, без да пролеем капка кръв. Поразяващата ръка сигурно ще се съгласи с думите ми.
— Разбира се — обадих се аз. — Не ми се вярва Шиба-бигк, който ще се появи пръв, да води повече от петдесетина воини. Обградим ли ги с нашите триста апачи, ще разберат, че най-доброто за тях ще е да се предадат без съпротива.
Въпреки че преди малко беше смъмрен, Олд Уобъл не се сдържа:
— Дали наистина ще дойде само с петдесет души след като ние имаме триста?
— Забравяш едно нещо: команчите не знаят, че сме тук. Мислят, че ще си имат работа само с обитателите на оазиса.
— Хм-м, да, възможно е! Но обграждането им няма да е толкоз лесна работа, колкото си мислите.
— В този случай е дори много лесно. Необходимо е само да ги притиснем към някое кактусово поле. Тогава няма да е нужно да образуваме цял кръг около тях, а само полукръг. Зад гърба им ще са непроходимите кактуси, а пред тях триста неприятели. При това положение петдесетте ще трябва да не са с всичкия си, ако си въобразят, че ще си пробият път здрави и читави.