Кактусите стари ли са, или нови?
— Смесени са всякакви кактуси и растат много нагъсто.
— Тогава наистина не можем да си пожелаем по-удобно място за нашата цел. Моят брат Винету също ли мисли, че този избор е подходящ?
Вождът на апачите кимна в знак на съгласие и по своя спокоен категоричен начин каза:
— Там ще вкараме команчите.
— Тогава сме готови с обсъждането на нещата за днес и утре. Всичко останало ще зависи от развоя на събитията. Слънцето допря вече хоризонта. Нека хора и животни си отпочинат. Това им е необходимо, за да бъдат утре силни и издръжливи.
Всички се съгласиха с мен. Конете получиха онова, което предлагаше оазисът, а Винету отиде при своите апачи, за да им даде нарежданията си за лагеруване и да им покаже пътя през кактусите до оазиса, защото трябваше да напоят конете, а и самите те да се запасят с вода. После налягахме върху постелите от царевична шума, които междувременно ни беше приготвила майка Сана.
Но повечето от нас не можаха веднага да заспят. Аз лежах до Винету, който тихо ми разказваше преживяванията си от деня на нашата раздяла. В същото време чувах как доста продължително и на тих глас Олд Уобъл и Паркър спореха за нещо. През отворения прозорец долавяхме гласовете на негъра и майка му, които бяха безкрайно щастливи, че пак са заедно, а откъм брега на езерото още дълги часове се разнасяха стъпките на апачите и техните коне. Подобна вечер има особено очарование, познато само на онзи, който лично го е изживявал.
Когато на сутринта се събудих, Винету стоеше вече на брега на езерото и с голяма кратуна поливаше с вода тялото си до кръста. Сана залисано тичаше насам-натам и се грижеше за хубавата и изобилна закуска на гостите. Другите все още спяха, но скоро и те се събудиха. После апачите отново пристигнаха с конете си, за да ги напоят за през целия ден. Лекият дим, който забелязахме в далечината пред кактусово-то поле, ни издаваше, че с помощта на сухи кактуси индианците са запалили няколко огъня, за да си приготвят яденето. След като закусихме, отидохме при тях. Те също се бяха вече нахранили и бяха готови за път. Един отряд остана при Блъди Фокс, за да охранява оазиса. След това потеглихме.
Предния ден бяхме пристигнали от югозапад, а сега трябваше да яздим в западна посока, защото там се намираше Гутеснонтин-кхаи. Разбира се, само мислено си представяхме линията, по която щяха да яздят команчите. Започнахме да се движим успоредно с нея, и то така, че отначало тя оставаше на около половин английска миля от нас, тъй като по това време все още не можехме да очакваме появяването на неприятеля. По-късно от предпазливост щеше да ни се наложи да се отдалечим още повече от нея, и то ако въздухът останеше все тъй чист и прозрачен, както бе в момента. Видимостта бе изключително добра. Въпреки всичко имахме предимство пред команчите, защото и аз и Винету притежавахме далекогледи.
Който си мисли, че сме се движили групово, се лъже много. Това би било най-голямата грешка, която човек може да си представи. Споменатата линия минаваше на север от нас, с други думи — от дясната ни страна. Имаше голяма доза истина в казаното предната вечер от Блъди Фокс, че команчите случайно могат да се отклонят от тази линия, пък макар и съвсем малко. Ето защо след като предиобедът почти измина, се видях принуден да накарам отряда ни да свърне още по на юг, докато само неколцина от най-опитните хора продължиха да яздят по-вдясно. Най-близо намиращите се до онази мислена линия хора бяха Винету, Олд Шуърхенд и аз, но и ние не яздехме заедно, а доста отдалечени един от друг, колкото да можем да чуваме подвикванията си. Всичко това имаше за цел да не позволи на команчите да ни забележат, освен ако не се случеше твърде невероятното — да се отклонят от пътя си силно на юг. Но дори и тогава ни оставаше надеждата да ги обкръжим и да не дадем възможност на нито един от тях да се измъкне. А във всички случаи последното бе най-важното, защото успееше ли макар един-единствен индианец да офейка, естествено първото нещо, което щеше да направи, бе да се върне при Вупа-Умуги, Големия гръм, за да му съобщи, че се намираме тук.
Стана обед, а все още нищо не бяхме забелязали. Но ето че, когато наближи един часът, Винету, който в този момент бе взел далекогледа си в ръка, нададе силен вик и направи знак на Олд Шуърхенд и на мен да се приближим. Когато се озовахме при него, той протегна ръка на север и каза:
— На самия хоризонт се появи ездач, който не се вижда с просто око.
— Индианец ли е? — попита Олд Шуърхенд.
— Не може да се различи. Нека моят брат вземе далекогледа и погледне натам, накъдето соча.