Той му подаде бинокъла. Аз също взех моя, за да го насоча в указаната посока.
— Да, има един ездач — потвърди Сигурната ръка, — но все още не личи дали е индианец, или бял.
— Индианец е — подхвърлих аз.
— По какво разбра, сър? В такъв случай имаш по-добър далекоглед от Винету.
— Не мога да разгледам фигурата му, но въпреки това твърдя дори, че е команч.
— Уф — възкликна учудено Винету, който отново бе взел бинокъла си и гледаше натам.
— И то е от команчите на Шиба-бигк, а може би е самият той.
— Уф, уф! Защо моят брат мисли така?
— Той не е сам. Нека моят брат Винету насочи бинокъла си натам, откъдето без съмнение идва този ездач — малко по-наляво. На това място се виждат и други конници, а има и по-малки точки, което ще рече мъже, слезли от конете си.
— У ф, уф, вярно! Виждам по-големи точки, това са ездачи и по-малки, които сноват насам-натам, а те са спешени конници.
— Знае ли моят червенокож брат защо по-малките точки не се движат право напред, а ту насам, ту натам?
— Е, след като моят брат Шетърхенд ми обърна внимание върху тях, вече знам. Това са хората, които имат задача да забиват колчетата. Ето защо са слезли от конете си.
— Точно така! Мистър Шуърхенд, нали знаеш, че сред тях има само един човек, който е запознат с пътя?
— Да, това е Шиба-бигк — отвърна ловецът.
— Значи той е не само техен предводител, а и изобщо водач. А обикновено къде е мястото на водача, сър, отзад или отпред?
— Разбира се, че винаги е начело.
— Well! Ето защо предполагам, че първият, когото видяхме и който е начело на другите, е младият вожд Шиба-бигк. Той язди пред всички и от време на време спира, докато забият поредния кол. Ето виж! Винету сигурно ще забележи с далекогледа си, че в момента пешеходците отново възсядат конете си. Забили са кола и продължават ездата.
Всичко бе тъй, както го описах. Видяхме как от мястото, където се намираха до този момент, команчите препуснаха в галоп и се отдалечиха. Смаляваха се все повече и повече, докато накрая изчезнаха точно в посоката на оазиса.
— Успя ли да ги преброиш, сър? — попита ме Сигурната ръка.
— Не съвсем точно, но ми се струва, че вчера съм имал право. Несъмнено не са повече от петдесет.
— Какво ще правим сега?
— За да сме по-сигурни, ще продължим още малко в същата посока. После ще свърнем на север, за да попаднем на следите им. Натъкнем ли се на тях, значи ще бъдем зад гърба им и ще ги следваме, докато ни се предложи удобно място или случаи да ги обкръжим.
Така и постъпихме. Присъединихме се към нашия отряд, казахме, на хората, че сме видели команчите и продължихме още няколко минути в досегашната посока. После се отклонихме вдясно и след десетина минути се натъкнахме на дирята на Шиба-бигк и хората му. Тя беше много ясна и се състоеше не само от отпечатъци на конски копита и човешки крака, но и от множество черти и резки, които се проточваха дълбоко врязани в пясъка. Прътите, носени от тях, са били вързани за единия си край отстрани на седлата, а другият им край се е влачел по пясъка. По същия начин индианците имаха навик да пренасят от едно място на друго прътите за своите вигвами. Ето как се бяха появили чертите и резките в дълбокия мек пясък на пустинята. Тъй като те се смесваха едни с други, не бе възможно да се определи броят им, но си личеше, че индианците мъкнеха голямо количество върлини.
Бързо следвахме дирята дотогава, докато с помощта на биноклите можехме да наблюдаваме команчите. След това, за да не бъдем забелязани, бяхме принудени да забавим хода на конете. Поддържайки непрестанно една и съща дистанция помежду ни, не ни беше трудно да разберем с каква бързина се движеха напред и колко време щеше да им е необходимо, за да се появят в непосредствена близост с оазиса. Разстоянието от един кол до друг възлизаше може би на километър и ако индианците продължаваха работата си по същия начин, сигурно до вечерта почти щяха да достигнат целта си. Никак не беше изключено Шиба-бигк да има намерение през нощта да нападне обитателите на оазиса. Несъмнено в сметките му влизаше и възможността да се натъкне на Блъди Фокс още през деня, ала това едва ли го смущаваше, защото сигурно вярваше, че на самотния бледолик ще бъде съвсем невъзможно да се противопостави на петдесет червенокожи воини.
Докато следвахме дирята, яздех между Винету и Олд Шуърхенд. И двамата мълчаха. Но затова пък толкова по-шумно бе зад нас, където Олд Уобъл яздеше между Паркър и Холи. Старият каубой направо не можеше да остане и секунда спокоен в подобно положение. Впускаше се в какви ли не сметки и предположения, оспорвани от другите двама. Но на него и през ум не му минаваше да признае възраженията им за основателни.