— Сигурно са потеглили на запад към Мистейк каньон, за да помогнат на тамошните команчи, които, както чувам, са застрашени от конницата на белите.
— Уф! — възкликна той и по лицето му се плъзна усмивка на превъзходство. Хората му си размениха погледи, които ми издадоха, че според тях в този момент нямах право да си въобразявам, че съм кой знае колко умен. След това вождът продължи: — Имаше ли с теб и други мъже?
— Няколко бледолики.
— В каква посока тръгнахте от Саскуан-куи?
— На запад.
— И въпреки това сега си толкова далеч на изток от Синята вода! Как стана така?
— Чух за враждата между белите войници и воините на команчите. Като бял би трябвало да помогна на войниците, но понеже съм приятел на червенокожите мъже, опитах се да избегна това сложно положение, отправяйки се на изток.
— Пак към Синята вода ли?
Естествено за него бе много важно да разбере дали отново съм бил на онова място. Отвърнах му:
— Защо пак да се връщам там? Тръгнах към Ляно, за да посетя моя млад брат Блъди Фокс, когото и ти познаваш. На времето и ти му беше гост и пуши с него лулата на мира и приятелството.
— А ти заведе ли при него бледоликите, които са били с теб?
— Как можеш да питаш за това точно ти, та нали знаеш, че обещахме на Блъди Фокс да не издаваме тайната му? Мога ли тогава да водя при него други мъже?
— Къде са те сега?
— Когато се разделях с тях, се канеха да тръгнат към голямата река и Ел Пасо.
— Видя ли се с Блъди Фокс?
— Да.
— Къде е той?
— У дома си.
— Много бързо си го напуснал. Не пожела ли той прочутият му брат Олд Шетърхенд да остане при него по-дълго?
— Пожела. Пак ще се върна.
— Защо сте се разделили днес? Накъде яздиш сега?
— Нима и това трябва да ти казвам? Забрави ли, че той си е поставил задача да освободи Ляно от Лешоядите?
— И ти му помагаш?
— Да, помагам му както и навремето, когато и ти беше с нас. Но ето че отговорих на всички твои въпроси и ти научи каквото искаше да знаеш. Нека оставим сега калюметът да говори!
— Почакай!
Привидно се бях оставил да ме разпита като някой хлапак. От победоносните погледи, които хвърляше към своите хора, си личеше колко много се гордее, че е измъкнал такива сведения от мен. Вероятно в момента наистина си мислеше, че е по силите му да се справи с мен, защото неговото «Почакай!» прозвуча извънредно заповеднически. Тайно в себе си се развеселих от чувството на превъзходство в тона, с който продължи:
— Откакто на времето се разделихме, изминаха много слънца и луни, а хората се променят за толкова дълго време. Умните се вдетиняват, а децата стават силни и помъдряват. Олд Шетърхенд също се е вдетинил.
— Аз ли? Защо?
— Остави се да те разпитвам като хлапак, който няма мозък в главата, или като стара жена, на която мозъкът й се е изсушил. Пред очите ти се е спуснал мрак, а ушите ти не чуват. Нямаш никаква представа кои сме и какво искаме.
— Уф, уф! Нима тези думи подобават на един млад мъж, с когото някога съм пушил лулата на мира?
— Това са думи на млад мъж, който е станал велик и прославен воин. Калюметът е изгубил значението си, защото ти вече не си ми приятел, а враг, когото трябва да убия.
— Докажи ми, че съм станал твой враг!
— Освободил си нашия пленник!
— Твой ли беше пленникът?
— Да.
— Не беше твой. Освободих го от ръцете на команчите наиини, а ти си от друго племе.
— Наиините са мои братя. Техните врагове са и мои врагове. Не познаваш ли мъжете, които седят тук пред теб?
— Тези воини не са ли от твоето племе?
— Само двайсет от тях. Другите трийсет са наиини, които си видял при Синята вода. Ние изровихме секирата на войната срещу бледоликите, а ти си бледолик. Знаеш ли какво те очаква?
— Знам.
— Е, кажи го тогава!
— Вероятно отново ще се метна на коня си и спокойно ще си продължа пътя.
— Уф! Олд Шетърхенд наистина се е вдетинил. Ти ще бъдеш наш пленник и ще умреш на кола на мъченията.
— Нито ще бъда ваш пленник, нито ще умра когато и както ви се иска на вас, а по волята на великия Маниту.
Спокойствието и непринудеността, с които изрекох тези думи, бяха необясними и за него, и за хората му. Не се помръднах. Не направих никакъв опит нито за бягство, нито за защита. Това ги възпря да посегнат към оръжията си. Разбира се, те не забелязваха, че внимателно държа всеки от тях под око.
Вождът се усмихна почти пренебрежително, ако не и съжалително, докато ми задаваше въпроса:
— Ти да не мислиш да се опълчиш срещу нас?
— Да, тъй мисля.
— Уф! Наистина си си загубил ума! Нима не виждаш, че срещу теб са застанали пет пъти по десет храбри воини?