— Броил ли е някога Олд Шетърхенд неприятелите си?
— Значи разчиташ на своята омагьосана пушка, нали? Светкавично грабнах карабината «Хенри» в ръка, скочих на крака, застанах зад коня си, който скриваше тялото ми, и извиках:
— Да, на нея разчитам! Който от вас посегне към каквото и да било оръжие, мигновено ще получи куршум! Знаете, че с тази пушка мога да стрелям непрекъснато!
Всичко това стана толкова бързо, че след тези думи те все още седяха по местата си. Един от тях се присегна с ръка зад гърба си, където беше пушката му, но щом видя, че незабавно насочих дулото на карабината си към него, прибра обратно ръката си. Страхът им от «омагьосаната пушка» бе все така силен, както и преди. Знаех какво щеше да последва, а именно нападение. На първо време все още словесно. А точно това бе моята цел, защото така се надявах да чуя онова, което исках да науча. Нито един от команчите не се осмеляваше пръв да посегне към оръжието си и затова можеше да се очаква, че с думи и заплахи щяха да се опитат да ме накарат доброволно да се предам.
Нека никой не си мисли, че за моето поведение се изискваше кой знае каква смелост. Познавах червенокожите, знаех страха им от моята карабина и разбира се, незабелязано от тях огледах отсрещния горен край на недълбоката пясъчна падина, където бях изпратил Сигурната ръка с неговите апачи. Оттам, застрашително насочени надолу, надничаха над седемдесет дула на пушки, но те бяха видими само за мен, защото знаех, че се намират там. Собствениците на пушките лежаха дълбоко заровени в пясъка и не можеха да бъдат забелязани. Горе на склона зад гърба ми сигурно беше отрядът на Енчар-Ко, също в пълна бойна готовност. Вляво по-назад чакаше Винету, а при първия изстрел отдясно трябваше да се появи Олд Уобъл. При това положение никак не беше трудно да проявя такава увереност.
Стана каквото очаквах. Младият вожд се опита най-напред да ме придума:
— Pshaw! — възкликна той и се засмя, макар и малко принудено. — Знаем, че карабината ти стреля непрекъснато, но не можеш наведнъж да стреляш петдесет пъти. Ще улучиш двама, трима или четирима. После ще те заловим.
— Опитайте се!
— Не е необходимо. Ние сме далеч по-силни и по-многобройни, отколкото си мислиш.
— Pshaw! — усмихнах се подигравателно, за да го подлъжа да каже нещо важно за мен. — Не ме е страх от твоите петдесет воини! Хайде елате насам!
— Ние можем да чакаме. Но стреляш ли, веднага ще започнем да се отбраняваме.
Аха, значи вече не ставаше дума за нападение, а само за отбрана!
— Ако си тръгна и стрелям по всеки, който се опита да ме последва, никой от вас няма да се осмели да ме задържи!
— Въпреки това не можеш да избягаш. Ние не сме сами, а сме само предният отряд на цяла войска.
— Pshaw! Това е лъжа!
— Не е лъжа, а истина! — увери ме той припряно. — Накъде мислиш да бягаш?
— При Блъди Фокс.
— Та ние се каним да го нападнем. Пак ще те заловим!
— Тогава ще тръгна на запад!
— Натам води само един път. Би трябвало да бягаш към Сукс-ма-лестави.
— Така и ще направя.
— Тогава ще се натъкнеш на Вупа-Умуги.
— Знам. Но той ще бъде там едва след три дни.
— Нищо не знаеш! Още утре вечер ще пристигне там.
— Но ще бъде тъмно и лесно ще се промъкна покрай воините му.
— Тогава ще те залови Нале-Масиув, който ще се появи само половин ден по-късно.
— Pshaw!
— Няма защо да се смееш! Отвъд пустинята също има обширна равнина, където ще те забележат. Нима е възможно да се изплъзнеш от толкова много воини? Ако все още не си изгубил разсъдъка си, веднага ще се предадеш.
— Олд Шетърхенд да се предаде? На кого? На едно хлапе като теб? А ти изобщо хлапе ли си? Не си ли малко ревливо момиченце, чието място все още е върху гърба на майка му, но не и сред истинските мъже, които имат правото да се назовават воини?
Да наречеш някой индианец стара жена е много голяма обида, но още по-обидно е, ако му кажеш, че е малко момиченце. Побеснял от гняв, Шиба-бигк скочи на крака и без да посегне към пушката или ножа си, закрещя срещу мен:
— Куче, да те убия ли? Необходимо е да кажа само една дума и петдесет воини ще се нахвърлят върху теб!
— А пък аз направя ли само един знак и за минута-две всички ще сте мъртви, ако откажете да се предадете! При тези думи вдигнах ударника на мечкоубиеца.
— Е, дай го този знак де! — подигра ми се той.
— Не го казвай още веднъж, защото наистина ще го направя!
— Хайде, хайде де! Искаме да видим кой ли ще ти се притече на помощ, за да ни избиеш или плениш!