— Веднага ще видиш! Внимавай!
Изстрелът ми проехтя. Ето че от срещуположната височина с бързи скокове и бойни викове се спуснаха над седемдесет апачи. Бяха оставили конете си горе в пустинята. Зад гърба ми други отговориха на техния рев, отляво се появи Винету със своя отряд, а отдясно Олд Уобъл с хората си. Команчите стояха като вкаменени от уплаха.
— Обезоръжете ги, вържете ги! — извика Винету. Преди да помислят за съпротива, те лежаха вече на земята, всеки от тях притиснат от пет-шест апачи, докато бъде вързан. Не изминаха и две минути от последната подигравателна подкана на Шиба-бигк, когато всички команчи бяха вързани, без никой от апачите да получи и най-малката рана. После, разбира се, започнаха да викат и да се мъчат да се освободят от неразкъсваемите ремъци. Всичко бе напразно.
— Е, сър, добре ли се справих — попита ме Олд Уобъл, като се приближи до мен.
— Да — отвърнах му. — Но не бива да си въобразяваш кой знае какво, защото всичко бе съвсем лесно.
— Е да, веднъж ако си на мнение, че съм действал безпогрешно, тогава цялата работа изведнъж се оказва съвсем лесна. Това е ясно!
Той ми обърна гръб, изпаднал в кисело настроение. Падината се изпълни с коне и хора. Животните бяха завързани за забити в пясъка колчета, а хората се разположиха да бивакуват. Пленниците бяха събрани на едно място така, че лежаха тясно притиснати един до друг. Накарах да отдалечат техния млад вожд на такова разстояние, че да не чуват разговора ни с него. Направих го заради него, защото не желаех да го злепоставям. Достигнеха ли до слуха на воините му униженията, които го очакваха, той щеше да е принуден завинаги да се прости с достойнството си на вожд. Знаех, че дори да не му се случеше повече нищо лошо, сегашното му поражение и бездруго щеше да има тежки последствия.
Наистина според съществуващите правила за поведение между «джентълмени» нямаше да е никак благородно да му върна всички обиди. Би трябвало с гордост да ги премълча. Но този случай бе по-особен. Ставаше въпрос да насоча развитието на младия и толкова обещаващ индианец в такава насока, която щеше да му даде възможност да бъде за подчинените си нещо повече и по-добро от суров и кръвожаден военновременен вожд. Седнах до него и направих знак на другите да се отдалечат. Смятах, че е по-уместно да остана с него насаме. Той отвърна глава от мен и затвори очи.
— Е — попитах аз, — продължава ли моят млад брат да твърди, че е велик и прославен воин?
Той не отговори, но, изглежда, не бе очаквал благия тон, с който го заговорих, защото мрачният израз на лицето му малко се просветли.
— Или Шиба-бигк е все още на мнение, че Олд Шетърхенд трябва да се причислява към старите жени?
Той нито се помръдна, нито продума. Продължих:
— Бащата на моя млад приятел се казваше Тевуа-Шохе, което означава Огнена звезда. Бях негов приятел и брат. Той бе единственият воин на команчите, когото обичах.
При тези думи Шиба-бигк поотвори очи и ми хвърли изпитателен поглед, но все още нищо не каза.
— Огнената звезда умря от ръката на бели убийци и когато чух това, сърцето ми се поболя. Ние отмъстихме на убийците му, а приятелството, което хранех към него, премина върху сина му.
Той широко отвори очи, обърна глава към мен и впи поглед в лицето ми, но все още упорито мълчеше. Продължих да говоря:
— Олд Шетърхенд имаше вече име, което се чуваше край всички лагерни огньове, докато Шиба-бигк бе още момче, което никой не познаваше. Въпреки това аз се заех с него, защото исках младият син на команчите да стане мъж като баща си, с милостиво и вярно сърце, с остър и бистър ум и силна десница. Навремето те придружавах през безжизнената Ляно Естакадо, помагах ти срещу твоите врагове. Заведох те до дома на Блъди Фокс и бях твой учител през цялото време, което прекарахме там. Когато ти говорех, на теб ти се струваше, че гласът ми е гласът на мъртвия ти баща, а когато вземах ръката ти в моята длан, лицето ти засияваше от щастие, сякаш това бе ръката на твоята майка. По онова време аз означавах нещо за теб.
— Уф, уф! — обади се тихо той, а очите му се навлажниха.
— И ето че натъпках калюмета с тютюн и изпуших с теб лулата на мира и приятелството. Аз бях по-възрастният, а ти по-младият брат, защото двамата имахме един баща, добрия Маниту, за когото ти разказах. Позволих ти да надникнеш в сърцето ми и в моята вяра и се надявах, че съм хвърлил в твоето сърце такова зърно, което постепенно ще даде голяма, богата жътва, защото в сърцето ти имаше благодатна почва и обещаваше да роди хилядократно по-богати плодове.
— Уф, уф, уф! — повтори младежът пак тихо и сподавено, като че полагаше усилия да преглътне сълзите си.