— Аз нямам врагове, а вместо да си отмъщавам, прощавам.
Той завъртя глава насам-натам, сякаш нещо го измъчваше и, като дишаше дълбоко и тежко, каза:
— Така можеш да постъпваш само ти. Червенокожият воин не бива да е такъв!
— Лъжеш се. Тъкмо най-храбрият и прославен мъж сред червенокожите воини мисли и постъпва също като мен.
— Кого имаш предвид?
— Кого другиго освен Винету?
— Вожда на най-върлите ни неприятели апачите!
— Защо ги наричате неприятели? Нима те ви нападнаха или вие изровихте секирата на войната? Всеки път вие първи започвате враждебните действия и въпреки това снощи Винету каза, че ако е възможно, няма да бъде проляна кръвта на нито един команч! Червенокожите мъже и племена ще загинат, ако не престанат взаимно да се разкъсват. Техният Маниту е Маниту на кръвопролитията и отмъщението, който дори във Вечните ловни полета не им предлага мир, а непрестанни битки и сражения. А нашият Маниту ни е оставил една велика повеля, която ще направи щастливи още тук на земята всички вярващи в него хора.
— Ще ми каже ли Олд Шетърхенд тази повеля?
— Тя гласи: да обичаме всички хора като самите себе си, независимо дали са наши приятели, или врагове.
— И нашите врагове ли? — попита ме той и ме погледна с широко отворени, учудени очи.
— Да, и враговете.
— Като самите нас?
— Като самите нас.
— Значи аз би трябвало да обичам всеки апач, който иска да ми отнеме живота, така, както обичах баща си или както обичам себе си?
— Да.
— Това е невъзможно за един червенокож воин.
— Помисли за Винету! Ние бяхме смъртни врагове, а станахме братя, които по всяко време са готови да пожертват живота си един за друг. Вие сте негови врагове и въпреки това той ви прощава, че искате да убиете и него и хората му. На вас, на най-лютите си врагове, той връща свободата, макар да знае, че така няма да го мразите по-малко. Колко често съм присъствал, когато е побеждавал неприятели, поискали да го убият. Животът им е бил в неговите ръце. Можел е да им го отнеме, ала винаги им го е подарявал. Затова е почитан и прославен навсякъде, където знаят името му, и затова имам право да твърдя, че и за някой червенокож воин е напълно възможно да прощава на враговете си и да им отвръща с добро и любов. Иска ми се и моят млад брат да може да е като Винету!
Той притисна чело с вързаните си ръце, помълча известно време, а после ме помоли:
— Нека Олд Шетърхенд се отдалечи и ме остави сам! Ще разговарям със себе си. Ще се попитам дали мога и аз да бъда като Винету, великия вожд на апачите.
Изпълних желанието му и си тръгнах, съзнавайки много добре, че го оставям в големи душевни терзания.
Видях, че Винету и Енчар-Ко са седнали заедно с белите да се съвещават и отидох при тях. Винету все още мълчеше, защото, когато бяхме заедно, той не обичаше пред други хора да ми излага мнението си.
— Добре, че идваш, мистър Шетърхенд — каза Олд Уобъл. — Трябва да обсъдим какво ще правим.
— Още ли не сте го обсъдили, сър? — попитах аз.
— Е, поприказвахме за туй, за онуй, ама не можем да се споразумеем.
— Странно! След всичко, което знаем, няма никакво съмнение как трябва да постъпим.
— Тъй ли? Интересно, че за теб никога няма съмнение. Дали Винету е съгласен с теб?
Тогава по познатия си вече маниер апачът заяви:
— Планът на моя брат Шетърхенд е добър. Ще го проведем.
— Хубаво! Но най-напред трябва да го чуем, защото как можеш да знаеш нещо, което никой не ти казва? Това е ясно! И тъй, говори, мистър Шетърхенд! Кога ще тръгнем оттук?
— Веднага — отговорих му.
— В каква посока? Към оазиса ли?
— Да, но не всички. Ще се разделим.
— Ха! Защо?
— Налага се колкото може по-бързо да махнем поставените вече колове, които издават истинския път до оазиса, и да ги забием в посоката, спомената от Блъди Фокс.
— Кой ще свърши тази работа? Ще ми се да участвам.
— Няма как. Разбира се, могат да го направят само индианци.
— Защо? Не виждам никакво основание.
— Не е и необходимо, сър, стига аз да го виждам. Хората, които ще се нагърбят с тази задача, естествено ще оставят многобройни следи, а следите не бива да са никакви други освен индиански. Така Вупа-Умуги ще помисли, че са направени от неговите команчи.
— А-а, превъзходно! Разбрах.
— Хората не бива да са нито повече, нито по-малко от пленените тук команчи. Ето защо Винету и петдесетина апачи ще вземат колкото са останали колове и незабавно ще се отправят към Гутеснонтин-кхаи, за да свършат тази работа.
Едва изрекох тези думи, когато Винету се изправи на крака и ме попита: