— Има ли моят брат да ми казва още нещо? Ще тръгвам.
— Само една забележка. Тъй като не познаваш кактусовото поле, където искаме да подмамим команчите, ще трябва да забиваш коловете в югоизточна посока. После ще ти изпратя Блъди Фокс, за да ти покаже съвсем точно пътя. Това е всичко, което имам да ти казвам.
Между двама ни не бе необходимо по-продължително обсъждане на нещата. Само след пет минути заедно с петдесет апачи той излезе от падината и препусна в галоп към Стоте дървета.
— Това се казва мъж! — рече старият Уобъл с възхищение. — Не му трябват безкрайни инструкции, за да разбере как да подхване някоя работа! А какви указания ще дадеш на нас, мистър Шетърхенд?
— Никакви. Ще яздим право към оазиса.
— А после?
— После ще пазите там пленниците дотогава, докато получите известие от мен.
— От тебе ли? Значи ти няма да останеш?
— Не. Аз също трябва да отида при Стоте дървета, за да наблюдавам пристигането на команчите.
— Сам ли ще тръгнеш?
— Мистър Шуърхенд ще ме придружи.
— Не мога ли да дойда и аз? Обещавам ти твърдо да не правя никакви гафове!
Не ми се искаше да го вземам с мен заради всеизвестната му прибързаност, но той настоятелно ме моли, докато най-сетне склоних:
— Е добре, ще дойдеш с нас! Обаче извършиш ли една-единствена грешка, всеки хваща по своя път. А какво ще правиш с огромните си мексикански шпори?
— С моите шпори ли? Сър, да не би да трябва да ги махна?
— Да.
— Защо?
— Защото и ние трябва да оставим индиански отпечатъци, за да не събудим подозрението на команчите. Ще сменим ботушите си с мокасини.
— Откъде ще ги вземем?
— От пленниците. Ще имат добрината да ни помогнат.
— Хм-м! Трудна работа! Да, ти с твоите малки крака сигурно ще намериш подходящи мокасини, ами я погледни моите джонгали!
Той наистина имаше стъпала, които бяха твърде големи дори и за неговия много висок ръст. Огромните му ботуши неволно ме караха да си спомня за великаните от приказките. Дойде време за тръгване. Накарахме команчите да яхнат конете си и ги вързахме за тях с ремъци. Те не оказаха никаква съпротива, понеже разбираха, че това ще е най-голямата глупост. Не исках да се отнеса по същия начин с техния млад предводител и затова му казах:
— Обикнах моя червенокож брат Шиба-бигк и сърцето ще ме заболи, ако го вържа като неговите хора. Ако му разреша да язди с нас като свободен човек, ще се опита ли да избяга?
— Аз съм в твоя власт — отвърна той.
— Това не е отговорът, който искам да чуя.
— Не е ли достатъчно, щом казвам, че съм в твоя власт?
— Не. И без да го изразяваш с думи, знам, че си мой пленник. Искам да разбера дали, ако наредя да не те връзват, ще направиш опит да избягаш от плен.
— Много ми е трудно да отговоря на такъв въпрос.
— Знам.
— Ще заловите всички воини на команчите, но успея ли да се измъкна и да ги предупредя, нито един от тях няма да ви падне в ръцете.
— Тъй мислиш ти, но не и аз.
— Мой дълг е да се опитам да избягам.
— Тези думи ме убеждават, че си не само храбър воин, но и искрен, почтен човек. Въпреки отговора ти няма да те измъчвам с ремъци.
— Уф! — възкликна той учудено. — Тогава ще избягам.
— Pshaw! Дори да бяхме само двамата сами, пак нямаше да се изплъзнеш. А виждаш колко ездачи има с мен. Впрочем ще приложа едно средство, което ще те задържи при нас по-здраво от каквито и да било ремъци.
— Кое е то?
— Ще ти взема амулета.
— Уф, уф! — извика той.
— Да, тъй ще стане. Направиш ли опит за бягство, веднага всички пушки ще се насочат към теб и дори ако стане невъзможното, да не те улучи нито един куршум, още в следващия миг по петите ти ще има над двеста преследвачи. А ако никой от тях не те залови, което също е немислимо, ще унищожа амулета ти, а с него и твоята душа.
Той сведе глава и изпусна едно примирително «уф!». Не направи никакъв опит да ми попречи, когато му взех амулета и го окачих на врата си. Полагаше най-големи усилия да не издаде мислите си, но не успя да ме заблуди. За един кратък миг в очите му припламнаха особени искрици, от които разбрах, че ще рискува всичко, дори и да загуби амулета си, само и само да си възвърне свободата. Следователно имах достатъчно основание да накарам да го вържат, но не го сторих, понеже исках да разбера защо противно на всички индиански възгледи той се отказваше дори от амулета си, за да бъде свободен. Нима думите ми бяха проникнали толкова дълбоко в сърцето и душата му, че бяха съумели да разколебаят вярата му във Вечните ловни полета? Защото, щом амулетът бе изгубил за него значението си, не бе възможно повече да вярва в подобно продължение на живота след смъртта. Това бе съвсем сигурно. И тъй, не наредих да го вържат, за да го изпитам, но взех всички мерки да осуетя бягството му.