— Не е вярно!
— Вярно е! Който изгуби амулета си, може да си потърси друг и така да си спаси душата. Но който позволи да му отнемат амулета и да го унищожат, неговата душа също ще бъде унищожена и никога няма да отиде във Вечните ловни полета.
— Поразяващата ръка говори неща, в които сам не вярва.
Въпреки слабата светлина от саморъчно направената лоена свещ, горяща в стаята, видях, че лицето му придоби самоуверен израз, дори може да се каже и израз на превъзходство. Навярно някой европеец би изразил завладелите го в момента мисли с думите: «Сега сложих Поразяващата ръка в джоба си!» Отговорих му:
— Дали го вярвам, или не, е без значение, но вие го вярвате. Щом някой враг отнеме на червенокожия воин амулета и го запази за себе си, той ще бъде обслужван от душата му във Вечните ловни полета, освен ако Великият дух не просветли клетия воин и не му посочи път да се сдобие с нов амулет. Но ако амулетът не бъде запазен, а бъде унищожен, заедно с него за вечни времена се унищожава и душата. Такава е вашата вяра!
— Но не и моята!
— Така ли? — попитах привидно изненадан.
— Да. И аз вярвах в това, но само дотогава, докато моят прочут брат Олд Шетърхенд ми разказа за великия Маниту, създал всички хора, който еднакво ги обича и при когото ще се върнат всички души. Никой човек не може да вземе душата на друг. След смъртта няма господари и слуги, нито победители и победени. Всички души са еднакви пред трона на великия добър Маниту. Там цари вечна любов и вечен мир, няма нито битки и лов, нито кръвопролития. Е, къде са тогава Ловните полета, за които говорят нашите жреци?
Всичко това той изрече с разпаленост, която нарастваше от дума на дума. Сърдечно се радвах да чуя подобно нещо. Точно това ми се бе искало да разбера! Зърното, което на времето бях посял в сърцето му, все пак бе покълнало и под твърдата кора бе пуснало здрави корени.
— Е, щом мислиш така, тогава за теб амулетът няма стойност — казах аз уж най-непреднамерено.
— Той е само знак, че съм воин, нищо повече.
— Тогава няма смисъл да го задържам у мен. Ето, връщам ти го.
Свалих амулета от врата си и му го подадох. Шиба-бигк си го окачи и каза:
— Той няма нищо общо с душата ми, но е знак за достойнството ми на воин и затова ти благодаря, че ми го върна!
— Ти разговарял ли си вече с други червенокожи воини за това, че душата и амулетът са две неща, които нямат нищо общо помежду си?
— Не.
— Защо не?
— Защото няма да повярват.
— Но ти повярва на думите ми.
— Моята уста не е като твоята и ако кажа същото, което си казал ти, то няма да е същото. Поразяващата ръка тук ли ще остане днес?
Не биваше да му давам никакви сведения и затова, без да му отговоря на въпроса, рекох:
— И да съм тук и да не съм, на теб няма да ти липсва нищо. Тъй като искаш да бягаш, съм принуден да гледам на теб като на враг. Но поне между тези четири стени ще можеш свободно да се движиш.
— Значи ще ме развържеш?
— Негърът Боб ще свърши по-късно тази работа.
— Онзи нигър? Нима ще ме докосва нигър? Не знаеш ли, че никой червенокож воин не обича да има каквото и да било общо с нигър?
— А ти не знаеш ли, че великият Маниту е създал всички хора и обича всички еднакво, независимо дали цветът на кожата им е черен, червен или бял?
Той смутено втренчи поглед пред себе си.
— Какво имаш против нашия Боб? — продължих аз. — Той беше заедно с нас по времето, когато те спасихме. Задължен си му не по-малко, отколкото на нас. Той е по-добър човек от теб. Никога и никому не е обещавал лъжливо приятелство. А ти дължиш живота си на Блъди Фокс, изпуши с него лулата на мира и приятелството и въпреки всичко си дошъл да го прогониш от дома му и да го убиеш. Е, я ми кажи тогава искрено кой стои по-високо, Боб или ти?
Шиба-бигк не отговори.
— Мълчиш, това е достатъчно. Размисли за себе си! Сега си отивам, за да размислиш на спокойствие.
Може би думите ми звучаха сурово, но имах най-добри намерения и се надявах, че казаното щеше да му направи впечатлението, което целях. Познавах Боб и знаех, че той ще съумее да се справи със задачата си. Само трябваше правилно да му разясня цялата работа. Налагаше се пленникът да бъде строго охраняван, но без да бъде измъчван.
— Боб, я ела — обърнах се към него. — Имам да ти казвам нещо.
— Това хубав! Масса Шетърхенд кажат нещо на масър Боб.
— Много е важно!
— Важно? О-о! Масър Боб съм много голям джентълмен, щом му казват толкоз важни неща!
— Знам, че си много силен и храбър мъж. Нали, добри ми Боб?
— О, да, о! Боб съм много силен и храбър!