— Но дали си и хитър?
— Много хитър, много! Хитър като… като… като… — Той се замисли. Изглежда, не му идваше наум достатъчно убедителен пример за хитрост. Но после радостно плесна с ръце, защото бе намерил такъв пример, и продължи: — Хитър като муха, точно като муха!
— Като муха ли? Нима мислиш мухата за толкова изключително хитро създание?
— Йес! О-о, муха много хитра! Все кацат само на връх носа.
— И това ли наричаш хитрост?
— Съвсем много хитрост, защото връх на нос съм най-отпред и оттам муха може незабавно бързо отлети!
— Е хубаво, това наистина е интересно. И тъй, нуждая се от твоята сила, храброст и смелост. Видя ли, че отведох Шиба-бигк в къщата?
— Йес, масър Боб надничат през врата и видят как млад вожд лежат на под и са здраво вързан с ремък.
— Точно така! Той иска да бяга и трябва да бъде строго охраняван. Това ще е твоята работа.
— Well! Масър Боб седят при него цяла нощ и цял ден и не изпускат от всички две очи.
— Е, чак толкова няма да е необходимо. След като тръгна на път, ще го развържеш, за да, може свободно да се разхожда из стаята. Но не бива да излиза навън.
— О, не, навън не бива! Ами ако все пак поиска излезе, какво тогава правят масър Боб?
— В никакъв случай, няма да го пускаш.
— Няма, съвсем никак! Щом подаде нос навън, масър Боб го цапардосат.
— Не бива да постъпваш така. Удариш ли някой червенокож воин, това е най-голямата обида за него.
Негърът смутено започна да се чеше зад ухото и накрая каза:
— О, хм-м, о! Това лош, много лош! Масър Боб не пускат него навън, а не бива го бият! Масър Боб трябва развържат него и все пак задържат в стая!
— Да — усмихнах се аз, — тази работа никак не е лесна, но ти си тъкмо човекът, който ще се справи. Ти си по-хитър и по-находчив от лисицата, ти си хитър като мухата, кацнала на върха на някой нос и няма да допуснеш грешка. На теб поверявам този важен пленник. Ще го развържеш, ще му дадете да яде и пие, но не бива да прекрачва прага, нито, да речем, да се измъкне през някой от прозорците. Не бива и да го удряш.
— Нито да го застреля?
— Това пък още по-малко! Ще трябва изцяло да разчиташ на твоята всепризната хитрост.
Той поразмисли и след малко с безкрайно щастлива усмивка отвърна на ласкателството ми следното:
— О, а, о, масър Боб сме хитри! Сега Боб знаят какво правят. Да ти каже ли?
— Не, не е необходимо да го знам. Убеден съм, че когато се върна, ще остана доволен от теб.
— Доволен, много доволен! Масър Боб имат идея, коя хитра, много хитра! Шиба-бигк останат вътре, Боб го развържат, но няма може излязат навън. Няма го бият, нито застрелят. Масър Боб направят всичко съвсем остроумно. Масса Шетърхенд ще видят!
— Добре, драги Боб! Когато се върна, ще се радвам, ако мога да те похваля.
Отлично знаех защо предавам тъкмо на него надзираването на пленника. Не ми се щеше да го поверя на апачите. А не по-зле знаех и защо не пожелах да чуя идеята, хрумнала на негъра. Не ми се искаше да поемам каквато и да било отговорност, която според схващанията на белите изобщо може и да не съществуваше, но според индианските понятия беше твърде голяма. Ако без знанието ми чернокожият направеше с Шиба-бигк нещо, с което да засегне чувството му за чест, индианецът нямаше да преценява по същия начин, както в случай че това станеше с одобрението ми или дори по мое поръчение.
Най-напред отидох при Блъди Фокс да поговорим за неговата задача. Той беше заедно с Олд Шуърхенд и ме посрещна с думите:
— Чух, че трябвало да отида при Винету, за да покажа на него и на апачите му вярната посока. Кога да тръгна?
— Още тази вечер, колкото може по-скоро.
— И къде ще се срещна с него?
— Не мога съвсем точно да ти кажа, но е възможно приблизително да се изчисли. Той пое обратно по следите на Шиба-бигк, които водят към Стоте дървета право на запад. Тъй като хората му ще вадят от земята и ще мъкнат със себе си коловете, с които младият вожд обозначи пътя до тук, Винету ще се нуждае от повече време, отколкото при обикновена езда.
— Той може да върши тази работа и през по-голямата част от нощта, понеже след малко лунният сърп ще изгрее — прекъсна ме Фокс.
— Така е и ето защо мисля, че вероятно към обед ще стигне до Стоте дървета.
— Там ще трябва да напоят конете и поне малко да ги оставят да си отдъхнат.
— Точно така. Всъщност кой знае колко дълго Винету няма да се бави там. Познавам го. Най-важното е конете да получат вода. Що се отнася до умората им, той по-малко ще се съобразява с нея, защото знае, че после пътем ще може да ги щади, тъй като само от него зависи дали ще спрат да почиват и ще останат колкото той сметне за необходимо. Казах му от Стоте дървета нататък да се придържа право на югоизток. Ако приемем, че ще забива по един кол горе-долу на всеки километър и с тази работа няма да бърза кой знае колко, не е трудно да се пресметне къде ще можеш да се срещнеш с него.