— Да.
— Дали ще са достатъчни?
— Струва ми се, да.
— А аз се съмнявам. Извинявай, че съм тъй искрен да ти го кажа!
— Pshaw! Та нали, направо казано, дори е нужно всеки откровено да споделя мнението си!
— Тогава си позволявам да напомня, че вероятно Нале-Масиув ще води със себе си над сто и петдесет воини.
— Наистина така предполагаме.
— Е, как ще ги пленим с петдесет-шестдесет апачи?
— Действително ще е нещо повече от дръзко начинание, ще е направо смешна, изключително лекомислена постъпка. Но аз ще разполагам с далеч повече хора.
— Ами откъде ще ги вземеш?
— Фокс, Фокс! Нима е толкова трудно да се досети човек?
— Хм-м! Помогни ми малко, сър! Наистина не знам, откъде ще вземеш други сили!
— А кавалерията?
Той ме погледна изненадано, плесна се с ръка по челото и извика:
— Ама че съм глупак! Това се казва направо да не виждаш очевидното! Разбира се, че кавалерията ще те подкрепи, съвсем естествено! Никога не съм бил толкова глупав!
— Остава ти утехата, че и на мен тази мисъл ми хрумна едва преди няколко минути. А това е толкова близко до ума, че сигурно всяко дете щеше да се досети. Ще кажа на Енчар-Ко, че… А, ето го и него!
Вторият вожд на апачите се върна заедно с Олд Уобъл. Пак го накарах да отиде при индианския отряд, за да избере воините, които щяха да ни придружават. Старият Крал на каубоите застана пред нас в такава странна стойка, че неволно го попитах:
— Какво ти е, сър? Зле ли ти е?
— Йес, изключително много ми е зле! — кимна той.
— Къде те боли?
— Долу, съвсем долу! — посочи той с пръст към нозете си.
— Аха! Навярно краката?
— Йес.
— Мокасините…?
— Дяволите да ги вземат! — избухна гневно той.
— Намери ли си?
— И то какви!
— Достатъчно големи?
— И то колко! Толкова са големи, че човек направо би трябвало да се срамува да ги обуе! Индианецът, от когото ги взехме, няма човешки крака, а истински мечешки лапи!
— Е, и какво?
— Какво ли? И още питаш?
— Естествено!
— Хич нищо естествено няма! Бесен съм!
— Защо си бесен?
— Гръм и мълния, наистина ли не проумяваш? Бесен съм и съм извън себе си от яд, защото въпреки всичко тези чудовищни обувки не ми стават. Малки са ми.
— Наистина много неприятно!
— Не за теб, а за мен, сър! — сряза ме гневно той.
— Не се и съмнявам, мистър Кътър — рекох аз и се засмях.
— Да, смей се! Ако имаше отвратителното чувство, което изпитвам аз, нямаше да се смееш!
— Наистина ли? Да не би да си и чувствителен?
— И то как! Нима не виждаш каква печална и сгърчена стойка съм заел? Пръстите на краката ми тъй са се извили, че някой може да ги вземе за нули.
— Ами че изправи ги!
— Не става! Мокасините са твърде къси. Ти да не би да знаеш някакво средство, което да помогне срещу мъките ми?
— Да, знам.
— Какво ли е то? Та нали не мога да удължа обувките?
— Срежи ги отпред!
— Блестяща мисъл, направо блестяща! Олд Шетърхенд е най-големият хитрец, който някога е съществувал! Да ги срежа! Веднага ще го направя, незабавно! Е, пръстите ми ще надничат навън, ама туй не вреди. С удоволствие ще им доставя радостта веднъж и те да погледат Божия свят на дневна светлина.
Той извади ножа си и седна на земята, за да извърши незабавно предложената му операция.
Когато се сбогувахме с Фокс, Паркър и Холи и достигнахме с конете си лагера на апачите, шестдесет воини бяха вече готови да ни придружат.
— Има ли моят бял брат още някаква заповед за мен? — попита ме Енчар-Ко.
— Ще се погрижиш по пътя за оазиса винаги да има няколко поста. Поверих Шиба-бигк на негъра Боб, който няма да му позволява да излиза навън от къщата. Команчът мисли за бягство. Чернокожият няма да го изпуска от очи. Младият вожд в никакъв случай не може да избяга през гъстите кактуси. Ще бъде принуден да избере единствения път, който минава сред тях и така ще се натъкне на постовете.
— Какво да правим, ако се появи?
— Ще го задържите.
— Искам да кажа, ако се съпротивлява?
— Разбира се, че ще употребите сила. Искам да го пощадим, доколкото е възможно, но в никакъв случай не бива да избяга. Ако няма друг изход, ще се прости с живота си. Също така ще трябва много да внимаваш да не ни се изплъзне някой от неговите команчи.
Вече нямаше какво да си кажем и ние потеглихме тъкмо когато тънкият лунен сърп изплува над хоризонта.
Нощна езда през ширналата се под лунната светлина пустиня! С какво удоволствие бих дарил моите скъпи читатели с възможността да изпитат чувствата, които все повече и повече изпълват гърдите и карат сърцето да прелива от радост! Накратко — потънах в размисъл, почувствувах се насаме с моя Творец и като в някакъв унес продължих да яздя в нощта, докато, е да, докато Олд Уобъл ме изтръгна от мислите ми и то по такъв начин, който няма да забравя до края на живота си. Той сигурно бе разбрал какво ме вълнуваше тази нощ в този час. С язвителния си език ме накара да почувствам колко презира вярата ми в Бога и че пет пари не дава за всемогъществото на Твореца. А с какви безкрайно безсрамни и груби изрази си послужи и как ме засегна!