И колко различно бе поведението на Сигурната ръка, който след известно време се присъедини към мен и продължи да язди редом с моя жребец сред окъпаната в сребриста лунна светлина нощ. Той също бе изгубил вярата си в Бога. Но той беше търсещ дух, беше белязан от съдбата (все още не знаех как), и аз се опитах да му помогна, да го утеша, опитах се да му предам моята вяра. Колко се зарадвах, когато го чух накрая да казва:
— Ти запали за мен една светлинка, която засега виждам нейде в далечината, но имам крепката надежда, че все повече и повече ще се приближава към мен.
Думите му ме направиха щастлив. Дали наистина ми бе писано да преживея радостта да видя как една душа намира правия път благодарение на моите думи? И то душата на един мъж като Олд Шуърхенд! Обстоятелствата, отнели му вярата, сигурно са били съвсем необичайни и много трагични. Но той ги държеше в тайна и никога не говореше за тях. Тази мълчаливост не бе резултат от някакво недоверие към мен. Той просто не искаше да слага пръст в раната, която вероятно и до ден-днешен все още кървеше. Де да беше проговорил! Разбира се, без да знам или поне да подозирам, бях в състояние да сваля тежък камък от сърцето му, можех да го наведа на следата, която от дълго време напразно търсеше.
Ездата ни премина толкова спокойно и без каквито и да било произшествия, че просто няма какво да се спомене. Призори спряхме да дадем на конете си почивка, а късно следобед вляво от нас се появи първият кол и се натъкнахме на следите на Винету и неговите апачи, към които Блъди Фокс сигурно вече се бе присъединил. На около километър от това място бе забит друг кол и така, следвайки коловете, много скоро достигнахме целта си.
Както вече споменах, апачите наричаха онова място Гутеснонтин-кхаи, а команчите — Сукс-малестави. И двете имена означават Стоте дървета. Тази местност се намираше в края на пустинята и ето какво представляваше: границата между Ляно и разположената на запад зелена равнина не образуваше права линия. На места тя бе ясно изразена, другаде едва различима, като навлизаше ту в пустинята, ту в равнината, образувайки «заливи» и «носове», къде с по-големи, къде с по-малки размери. В случая ставаше въпрос за един такъв малък «залив». Той имаше формата на подкова, от чийто доста висок горен край надолу се спускаше полегат склон. В самото дъно на подковата извираше вода, която отначало се събираше в малко езерце с диаметър от около двайсетина стъпки, после изтичаше в източна посока и постепенно се губеше в пясъка. Благодарение на влагата тук имаше сочна трева, а тя бе добре дошла за конете ни. Подковообразната форма изпъкваше силно на фона на околността, защото споменатият склон бе обрасъл чак догоре с доста гъсти храсталаци, над които стърчаха тънките високи върлинести дървеса. Те бяха дали материала за коловете, с които Шиба-бигк, макар и напразно, се беше старал да обозначи за движещите се след него команчи пътя до оазиса. Ясно се виждаше откъде бяха отрязани прътите, навсякъде по земята имаше по-големи и по-малки клони, паднали под ножовете на индианците.
При извора слязохме от конете, за да пием вода, а после да оставим и конете да утолят жаждата си. Те се напиха с големи глътки, след което им дадохме възможност да пасат. Ние се разположихме край водата и за по-голяма сигурност изпратих горе на височината един апач да наблюдава местността на запад, за да не бъдем изненадани от Вупа-Умуги.
Тук искахме само да си отдъхнем за няколко часа. По-дълго не биваше да оставаме. Щом това време измина, отново напоихме конете, а после ги възседнахме, за да се отправим към мястото, където смятахме да нощуваме.
Въпросното място се намираше на около две английски мили на север от Стоте дървета и сред самата равнина образуваше долинка, която приличаше на пясъчната падина, където пленихме Шиба-бигк заедно с неговите хора.
Там имаше само пясък и нищо друго освен пясък, не се виждаше нито стръкче трева и макар само заради това на команчите едва ли щеше да им мине мисълта, че някому би хрумнало да прекара там една нощ или още по-дълго. А долчинката предлагаше сигурно скривалище и поради следната причина: ако неприятелят не се приближеше до самия й край, никога нямаше да разбере, че там има хора. Изобщо команчите нямаха никакъв повод да дойдат насам. Щом достигнахме падината, завързахме конете за забити колчета и налягахме в мекия дълбок пясък. Разбира се, оставихме един пост, легнал горе на най-високото място, за да следи кога ще пристигне Вупа-Умуги със своя отряд.