Според онова, което бях чул от Шиба-бигк, идването на индианците трябваше да се очаква тази вечер. Много ми се искаше да не закъсняват, защото престоят в нашия безводен тъжен бивак никак не беше приятен.
За щастие желанието ми се изпълни по-скоро, отколкото си мислех, понеже слънцето все още далеч не беше докоснало хоризонта, когато споменатият пост ни извика отгоре:
— Уф! Наиини пенийл! Команчите са тук!
Взех далекогледа си и заедно с Олд Шуърхенд се изкачихме горе. Макар че разстоянието бе достатъчно голямо, за да не ни забележат, наблюдавахме ги не прави, а легнали. Да, те идваха, и то по начин, който ни издаваше, че се чувстват в пълна безопасност, защото не яздеха както обикновено, когато са на бойната пътека, в тъй наречената индианска нишка, а се движеха или един до друг, или на отделни групи.
— Мислят си, че пътят им е свободен и са убедени, че пред тях няма никакъв враг. Дори не са изпратили напред съгледвачи — каза Сигурната ръка. — Всъщност това е много непредпазливо от тяхна страна.
— И аз мисля така — обадих се аз. — Ако бях на мястото на Вупа-Умуги, щях да изпратя напред разузнавачи, за да огледат местността около Стоте дървета.
— Добре, че не е постъпил така, защото тези съгледвачи вероятно щяха да открият следите ни, които водят дотук.
— Наистина! Просто разчитах на неговата безгрижност, иначе нямаше да дойдем така направо тук.
— Оттук не може да се види всичко съвсем ясно, но се надявам да не се отклонят от посоката, водеща, към Стоте дървета. Не е необходимо да се отбият кой знае колко по на север, за да ни открият.
— Сигурно няма да го направят.
— Все пак не е изключено.
— Едва ли.
— Ти мислиш, че те все още виждат дирите на Шиба-бигк и ги следват?
— Не. Сега навярно виждат храсталака и дърветата на хоризонта. А дори и да не е така, те ще разчитат на конете си, които са надушили вече водата на Стоте дървета и по това се ориентират.
Червенокожите ездачи пред нас изглеждаха големи колкото кутрета. Движеха се на изток, ставаха все по-малки и по-малки, докато накрая изчезнаха от погледа ни, без да променят посоката.
За нас бе изключително важно дали щяха да открият следите ни. Всъщност те неизбежно щяха да ги видят, само ставаше въпрос дали ще им обърнат внимание. В този случай предполагах, че щяха да ги вземат за дирите, оставени от Шиба-бигк, нали именно заради това бяхме сменили ботушите си с индиански мокасини.
Събудеха ли се в тях подозрения, сигурно незабавно щяха да се отправят към нас. И тъй с голямо нетърпение вперихме погледи на юг, откъдето трябваше да се появят в този случай. Но измина цял час, започна да тече и вторият, а не се мяркаше жива душа. Когато слънцето залезе и настъпи краткотрайният здрач, вече можеше да се каже, че няма защо да се опасяваме, че ще ни открият. Напуснахме високия край на падината и се спуснахме при нашите спътници. Олд Уобъл ни посрещна с думите:
— Значи дойдоха. Всъщност човек би трябвало да си направи удоволствието да ги изненада през нощта и да ги избие до крак.
— И това наричаш удоволствие? — попитах го аз.
— Защо не? Да не би да смяташ победата над врага за нещо трагично?
— Не, но съвсем не съм на мнение, че да отнемеш живота на сто и петдесет човека е удоволствие. Нали знаеш какво мисля по този въпрос! Както се уговорихме, ще ги оставим спокойно да продължат пътя си, а после ще ги обградим. Така, без да проливаме и капка кръв, ще ни паднат в ръцете.
— Да продължат пътя си ли, да! Ами ако утре сутринта не си тръгнат, а през целия ден останат там? Откъде ще вземем вода за нас и за конете?
— Няма да останат, можеш да бъдеш сигурен. И през ум няма да им мине да изгубят цял ден. А дори и подобна загуба на време да им е безразлична, още в ранни зори ще трябва да изоставят Стоте дървета, за да направят място на кавалерията.
— Дали тя наистина ще дойде?
— Съвсем скоро ще разберем.
— От кого?
— От команчите.
— Ще ги подслушаш ли?
— Да.
— Чудесно! Чудесно! И аз ще дойда!
— Не е необходимо!
— И да не е необходимо, пак ще дойда!