— В положение като нашето се върши само най-необходимото, всичко останало отпада. В противен случай ще се изложим на опасности, които иначе лесно могат да се избегнат.
— А безопасно ли е да подслушваш индианците?
— При определени обстоятелства, да.
— А не е ли уместно да вземеш някой, който да ти помага?
— Да ми помага? Хм-м! Да не би ти да искаш да ми помагаш?
— Йес.
— Благодаря! Къде-къде предпочитам да разчитам на себе си, отколкото на теб, мистър Кътър.
— Значи наистина искаш да тръгнеш сам?
— Не. Мистър Шуърхенд ще ме придружи.
— Защо не аз?
— Защото тъй искам. Нека с това приключим въпроса.
— Значи в него имаш по-голямо доверие, отколкото в мен?
— Дали е така, или не, е все едно. Ще взема него, а ти оставаш тук!
По лицето му личеше, че на езика му бе някакъв гневен отговор, но се овладя и замълча. Поради неговата непредпазливост той щеше да е последният човек, когото бих взел със себе си, за да подслушвам команчите!
Тъй като мислех, че индианците ще тръгнат още в ранни зори, можеше да се предположи, че щяха да легнат да спят рано. Следователно, ако исках да ги подслушам и действително да чуя нещо важно, не биваше да изчаквам твърде дълго. Ето защо след като се стъмни, останах в падината не повече от час и тогава заедно с Олд Шуърхенд поехме на път. По-късно, когато изгрееше луната, щеше да е по-трудно да се скрием от очите на стражите.
Тръгнахме по собствените си следи и щом достигнахме Стоте дървета, най-напред се насочихме към гребена на подковообразния «залив» както ни повеляваше предпазливостта, за да разузнаем дали там има разположени постове. Измина доста време, докато претърсим целия полукръг, без да открием никакъв команч. Вупа-Умуги не беше оставил горе нито един страж. Сигурно бе изключително самоуверен.
Долу край езерцето горяха няколко малки огъня, поддържани с отрязаните клони, които бяхме видели пръснати наоколо. Изглежда, при извора бе седнал вождът с най-знатните си воини. Другите се бяха разположили от двете страни на поточето, но докъде, не можехме да видим. Не се виждаха и конете, твърде тъмно беше, за да открием къде стоят. А дали по-надолу в посока към Ляно бяха разположени постове, това също оставаше неясно, но ни беше и безразлично, защото нямахме намерение да отиваме в онази посока.
Задачата ни беше да се доближим до вожда колкото е възможно повече, та в най-благоприятния случай да чуем какво говори. И така започнахме да се промъкваме навътре в гъсталака, спускайки се между храстите надолу по склона. Олд Шуърхенд ме следваше по петите. Не ни беше лесно, защото всеки миг изпод краката ни можеше да се свлече част от извънредно ронливата и песъчлива почва, а шумът щеше да ни издаде. Индианците бяха така притихнали, че подобен шум непременно щеше да стигне до слуха им. При всяка крачка първо внимателно протягах крак напред, за да проуча предварително съответното място. Придвижвахме се бавно, много бавно, и за това спускане сигурно изгубихме цял час, но най-сетне се озовахме зад един гъст храст, който се намираше толкова близо до извора, че можехме да чуваме разговора на лагеруващите край него индианци… стига изобщо да разговаряха.
Ала те мълчаха. Безмълвно и неподвижно седяха един до друг, загледани в трептящите пламъци на огъня, а миризмата издаваше, че неотдавна бяха пекли месо. Почакахме четвърт час, а после още толкова, но никой не наруши тишината и ако от време на време някой от индианците не размърдваше ръка, за да сложи малък клон в огъня, човек можеше да си помисли, че има пред себе си някакви статуи. Ето че тъкмо когато Олд Шуърхенд ме побутна с мълчаливия, но осезаем въпрос дали няма да е по-добре да се връщаме, изведнъж нейде по-надалеч извън бивака проехтя силен вик, последван и от други викове. Значи там имаше постове и те, изглежда, бяха забелязали нещо необикновено, защото виковете, зачестиха и станаха толкова настоятелни, че вдигнаха на крак целия лагер. Вупа-Умуги светкавично се изправи. Другите край него също наскачаха. Шумът ставаше все по-силен, а виковете се чуваха ту от една, ту от друга страна. Звучаха точно така, сякаш гонеха някого, за да го заловят. Обзе ме безпокойство, от което не можех да се отърся въпреки голямото си желание.
— Какво ли е това? — попита ме тихо Сигурната ръка.
— Сякаш гонят насам-натам някакъв човек — отвърнах му аз също шепнешком.
— Да, там има някой, когото искат да заловят. Не е лъжа. Ясно може да се долови. Кой ли ще е той? Да не би…? — Той не доизрече въпроса си.
— Какво искаше да кажеш? — попитах го.
— Нищо, сър! Би било наистина голямо безумие от негова страна!