— Мътните го взели! — извика Олд Уобъл с такъв глас, сякаш бе силно изплашен.
— Да, ужасът те сковава вече, нали! — изсмя се злобно вождът. — Най-после ще проумееш, че сте загубени. Но и за нещо друго искам да си поговорим. Къде са бледоликите, които бяха заедно с теб при Синята вода?
— Бледолики ли? Кого имаш предвид?
— Поразяващата ръка.
— А, него значи!
— Да, него. И Сигурната ръка, когото ни отмъкнахте, както и всички останали.
— Не знам къде са.
— Не лъжи!
— Не лъжа. Как мога да знам къде са сега?
— Нали бяхте заедно!
— Да, но само през оня ден, после се разделихме.
— Не ти вярвам. Решил си да не казваш, че са при войниците!
— При войниците ли? И през ум няма да им мине подобно нещо. Поразяващата ръка не е човекът, който ще се присъедини към такива хора, та да изгуби самостоятелността си. Или може би си мислиш, че той ще се унижи да стане техен шпионин?
— Олд Шетърхенд е горд — призна вождът.
— Не е само това. Той е приятел както на белите, тъй и на червенокожите. Е, нима тогава ще се намеси в избухналата между вас война?
— Уф, звучи правдоподобно.
— А нима не сключи с теб мир при Синята вода?
— И това е вярно. Но къде е сега?
— Тръгна надолу по течението на Рио Пекос, за да се срещне с Винету във вигвамите на апачите мескалеро.
— Сам ли препусна на коня си?
— Не, другите останаха с него.
— А защо не го придружи и ти?
— Защото исках да се присъединя към войниците, чийто скаут съм в момента.
— Нима наистина си тръгнал съвсем сам? Не ти вярвам. Последните ти думи отново събуждат подозренията ми. Поразяващата ръка е при вас!
— Не е!
— Убеден съм в това!
— Смятах Вупа-Умуги за далеч по-умен човек, отколкото се показва. Та нима не проумява, че с тези съмнения се злепоставя?
— Не. Защо?
— Жалко. А нима Поразяващата ръка по време на боен поход не струва повече от сто воини? Нима в това отношение Сигурната ръка не му е равностоен? Ако при нас се намираха толкова прочути мъже, нямаше ли да ти кажа, за да те сплаша, та да не посягаш на живота ми?
— Уф! — кимна вождът в знак на съгласие.
— Ако можех да те заплаша с тези двама бледолики, това щеше да бъде за мен голямо предимство. А щом не го правя, трябва да разбереш, че наистина не са при нас.
— Уф! — прозвуча отново потвърдително.
— И така, ако исках да измисля някоя лъжа, щях да предпочета да кажа, че двамата са нейде наблизо и ще ме спасят, а нямаше да го отричам. Ако Вупа-Умуги не го разбира, тогава не е много добре с ума!
— Куче, какво те интересува моят ум! Сега знам как стоят нещата и всичко ще зависи от това, дали воините ми, пръснали се из цялата околност, за да я претърсят за твои спътници, ще намерят някого, или не. Но във всички случаи си загубен. Не мисли, че ще те убием незабавно! Няма да направим толкова лека участта на Изтребителя на индианци. Ще те вземем с нас, за да може цялото ни племе да види как умираш и да ликува над мъките ти. А трябва да си с нас и за да се убедиш със собствените си очи, че казвам истината, като твърдя, че бледоликите войници ще загинат в пустинята като псета. Е, какво има, какво ще ми съобщиш?
Този въпрос бе отправен към един индианец, който се приближи на кон и скочи на земята. Той му отговори:
— Обиколихме и претърсихме цялата околност, но нищо не открихме. Явно този бледолик е дръзнал да се приближи до нас съвсем сам.
— Ще заплати тази дързост със живота си. Вържете му и краката и го стегнете целия с ремъци така, че да не може да се помръдне! Нека го пазят петима воини, които ще отговарят за него с главите си. Изпратете постове по горния край на падината, за да не може никой да ни обвини в непредпазливост!
Разбира се, той бе допуснал вече тази непредпазливост и така значително ни беше улеснил тайно да се промъкнем до лагера им. Сега най-важното беше бързо да се отдалечим, а не да чакаме, докато горе поставят стражи, в противен случай се излагахме на опасността да бъдем открити от тях. И тъй възможно най-бързо, но и най-безшумно запълзяхме обратно нагоре по склона, при което, разбира се, не се забавихме толкова много, както при спускането.
Щом се озовахме горе, най-напред побързахме да се отдалечим на достатъчно разстояние, за да не могат да ни видят или чуят. После позабавихме крачка.
— Е, сър, какво ще кажеш сега? — попита ме Сигурната ръка.
— Неприятно, да, много повече от неприятно! — отвърнах му аз.
— Стария пак ни изигра лош номер.