— Старата бяла коса възседна коня си и се отдалечи, без да ни пита. Трябваше ли да се опитаме да го спрем?
— Не — отговорих му. — В никакъв случай нямаше да се вслуша в думите ви. Но защо се е качил на коня си, вместо да тръгне пеша? Знаете ли причината?
— Знаем я, защото ни я каза. Това бе единственото нещо, което ни каза. Взе коня, понеже бързаше. Искаше да стигне до лагера на команчите преди вас, а после да ви изпревари и на връщане.
— За да се бие после пред нас в гърдите! Е, вече има всички основания да разтръби навсякъде «славата» си. Погрижи се бдителността на постовете да не отслабва! А сега да лягаме да спим, защото при изгрев слънце трябва да сме на крак.
Но не можах да спя добре, тъй като ядът ми, предизвикан от Кътър, дълго държа очите ми отворени и когато при изгрев слънце ме събудиха, не си бях отспал.
За нас бе важно да наблюдаваме потеглянето на команчите. Вярно, виждахме тъмната ивица, образувана на южния хоризонт от Стоте дървета, но самите индианци не ни бе възможно да различим. Ето защо взех далекогледа и заедно с Олд Шуърхенд напуснахме нашия лагер, за да скъсим разстоянието до тях. Нейде по средата на пътя седнахме на земята и зачакахме. Не измина много време и противниците ни започнаха да излизат от храсталаците. Отдалечавайки се, те яздеха също както на идване, не в индианска нишка. Това те правеха с цел да оставят широка, ясно видима диря и така да улеснят кавалерията в преследването. Както и бяхме предвидили, за пътепоказатели използваха коловете, за които мислеха, че са поставени от Шиба-бигк. Нямаха никаква представа, че междувременно те бяха разместени.
След като изчезнаха в далечината на югоизток, ние зачакахме в най-голямо напрежение повече от час. И ето че по едно време откъм запад изникнаха шест конници, чийто път явно водеше към Стоте дървета.
— Това са драгуните — обади се Сигурната ръка.
— Да — потвърдих аз. — Тези са съгледвачите, изпратени напред от командира, за да открият команчите.
— Тогава той е по-предпазлив от Вупа-Умуги, който се появи направо с целия си отряд, без да изпрати разузнавачи.
— Вупа-Умуги беше съвсем уверен в безопасността си, докато командирът не знае дали команчите са все още тук, или не са. Впрочем изпращането на разузнавачи толкова строго се спазва във войската, че този офицер би се провинил в непростима грешка, ако пропусне да вземе подобна предохранителна мярка.
— Какво ще правим сега? Ще отидем ли при тях?
— Не.
— Защо? Най-бързият начин да свършим тази работа ще е да кажем на разузнавачите им, че индианците са си тръгнали. Тогава няма да е необходимо да си губят времето в търсене.
— Прав си, но много ми се иска да си направя една шега.
— Каква шега?
— Когато пристигнах в лагера им отвъд Мистейк каньон, техният командир не се отнесе много сериозно към мен и се държа с мен като с новак.
— Глупак!
— Хм-м! Едва ли можеше да постъпи иначе, защото се представих за търсач на гробове.
— Търсач на гробове ли? Това пък какво е, сър?
— Метнах ги, че изследвам произхода на индианците, а за такъв учен са особено важни разкопките, и то на старите гробове.
— Аха, тъй значи! И той ти повярва?
— Да.
— Тогава е точно това, което вече казах, а именно глупак!
— Възможно е. Но дори Паркър и мъжете, които бяха заедно с него, ми повярваха и допуснаха да ги заблудя.
— Невероятно! Който те види, който огледа цялата ти външност и прецени твоя нрав и характер, непременно ще забележи, че не си нищо друго освен…
— Освен уестман ли? — прекъснах го аз.
— Йес.
— Тогава се преструвах, а и облеклото ми изглеждаше съвсем иначе. Наистина не бе кой знае колко трудно да ме вземат за грийнхорн. Много ми беше забавно, че стана така, и сега страшно ми се иска да видя физиономията на командира, когато се срещнем тъй неочаквано в лишената от живот пустиня Ляно Естакадо.
— Значи ще има малко театър, така ли?
— Да.
— Тогава ще искаш отначало да отидеш при него без нашите апачи?
— Да.
— И без мен ли?
— Ти можеш да дойдеш.
— Чудесно! Много ми се ще да чуя какво ще каже, като разбере, че мнимият изследовател на гробове не е някой друг, а Поразяващата ръка. Сигурно ще направи страшно умна физиономия.
С помощта на бинокъла забелязахме, че шестимата ездачи се разпръснаха и така достигнаха Стоте дървета. Постъпиха много хитро, но, разбира се, не знаеха, че е излишно, понеже команчите си бяха отишли.
След като изчезнаха от очите ни, изминаха не повече от десетина минути и ето че отново видяхме един от тях, който се връщаше в пълен галоп, за да доложи на командира си, че може да продължи ездата, защото врагът бе напуснал Стоте дървета. Не бе изминал и час, когато видяхме драгуните. Върнахме се в нашия лагер, за да си вземем конете и да дадем на апачите указанието да ни последват след един час.