Междувременно дългият Уинтърс направил добър лов и се връщал към колибата с плячката си. Той открил дирите на команча, изплашил се и предпазливо ги проследил. Като заобиколил кактусовата гора, видял двамата счепкали се индианци и, заблуден от сантилското одеяло и кожената шапка, взел команча за апача. Бързо се прицелил с пушката си и стрелял по кървящия приятел, но поради доста голямото разстояние за щастие не го улучил. Когато чул изстрела, команчът светкавично се обърнал, съзрял новия неприятел, отскубнал се и зарязвайки пушката си на земята, се втурнал към мустанга на апача, метнал се на гърба му и препуснал. Кажи-речи обезумял от болка, Гърмящата змия си избърсал кръвта от очите и забелязал бягащия неприятел, както и неговия изоставен кон. В миг възседнал животното и откачайки бързо ласото от пояса си, се втурнал подир команча, докато дългият Уинтърс останал слисан на мястото си да гледа след тях, защото не можел да си обясни случилото се. Тъй като Уинтърс препречвал пътя надясно, а пък гъстите кактуси не давали никаква надежда за спасение, команчът се понесъл към каньона, макар и да знаел, че надолу към бездната по почти отвесната скалиста стена води само една много опасна пътека. Той нямал никаква представа, че долу се намират четирима бледолики.
Отсреща, от другата страна на реката, виждате, че по продължение на скалата се издава нещо като тесен ръб, който се изкачва доста нависоко. Това е споменатата пътека. По нея е трудно да вървят пешеходци, а пък за ездачи е направо опасно и затова ние немалко се учудихме, когато дочухме отгоре тропот на галопиращи коне. Поради височината, на която се намираха, отначало виждахме само главите на ездачите, но колкото по-надолу се спускаха, толкова по-голяма част от фигурите им се разкриваше пред нашите погледи. Начело бягаше мустангът на апача и заради шапката и сантилското одеяло взехме ездача му за Гърмящата змия. На някакъв непознат за нас жребец го преследваше конник, от чиято глава се спускаше окървавената му коса, и който поради пречещата му каменна стена напразно се мъчеше да хвърли ласото си върху препускащия пред него човек. Дочухме гласа на апача непрекъснато да вика: «Хататитла агуан, хата-титла агуан!» — «Застреляйте го, застреляйте го!» Виковете се отнасяха, разбира се, за нас и аз грабнах карабината си. В този миг първият ездач достигна дъното на каньона и ей там, отвъд реката, продължи да препуска. После слезе и другият. Долу той свободно можеше да си служи с ласото и го завъртя около главата си, за да го хвърли. Натиснах спусъка — последва вик и той изхвръкна назад от коня си, който продължи да галопира без ездач. След минута-две ние се озовахме при падналия. Можете да си представите ужаса ни, когато разпознахме нашия червенокож приятел! За съжаление куршумът ми го беше улучил много точно. Той посочи с ръка напред и с угасващ глас промълви: «Дарте личане Ават-кутс» — «Онова куче е Големия бизон». После издъхна.
Разказвачът замлъкна, а тъжният му замъглен поглед не се откъсваше от посоченото място. Ние, останалите, почетохме това мълчание, като също не обелихме нито дума. Едва след доста време той продължи:
— И така отплатата за подареното ни злато бе един куршум. Нарекохме каньона Мистейк каньон и това име си остана и до ден-днешен. Често са разказвали тази история в мое присъствие, но никога и през ум не ми е минавало да се обадя и да кажа, че онзи злощастен «герой» съм самият аз. Опитвах се да заглуша болката си, да реша сам за себе си разяждащия ме въпрос. Но днес, когато се намираме на същото място, искам да сваля този камък от сърцето си и затова ми кажете, мога ли да бъда наречен убиец?
— Не, не! — завикаха от всички страни. — Напълно си невинен. Ами какво стана с команча? Избяга ли?
— Не. Намерихме го недалеч оттук в речния чакъл, където конят се беше спънал и го беше хвърлил на земята. Лесно можете да си представите какво се случи с него. Такъв е законът на Дивия запад. Да не говорим повече за това!
— Ами златото? Какво стана с вашите нъгитс? Естествено искаме да чуем какви съкровища сте отнесли тогава от каньона.
— Далеч по-малко, отколкото първоначалния чудесен добив ни бе накарал да очакваме. Сякаш някакъв ангел отмъстител скри златото дълбоко в земните недра. Откакто куршумът ми уби апача, от ден на ден нашият добив започна да намалява, докато най-сетне съвсем секна. Продължихме да копаем и работим още дълги седмици, ала напразно. А каквото добихме, не се задържа дълго. Виното и хазартът скоро го стопиха. Остана ми само едно нещо, с което няма да се разделя до края на живота си, а именно споменът за онзи миг, когато моето олово свали червенокожия от коня му. Тази картина непрекъснато изплува пред очите ми, а едновременно с нея в ушите ми проехтява пронизителният предсмъртен вик на апача. Побиват ме тръпки. Хайде да тръгваме! Не мога и не искам да гледам повече това място!