— Да, тези тримата.
— И желаят да ни помогнат?
— Налага се, ако не искат спокойно да гледат как влизате в клопката, поставена ви от команчите.
— Клопка ли? Поставена на нас? Да нямаш температура?
— Сър, главата ми е съвсем в ред.
— Изглежда, не е така. Напротив, струва ми се, че страдаш от халюцинации.
— Ако има някой с разстроени сетива, това сте вие. Познавате ли предводителя на команчите, с които сте се сражавали?
— Не знаем как се казва. Нямаме скаут, който да може да го научи.
— Този вожд е Нале-Масиув, Четирите пръста. А как се казва вождът на команчите, които лагеруваха край Синята вода?
— Същият този Нале-Масиув, ако не се лъжеш в името му.
— Не, той беше Вупа-Умуги, Големия гръм.
— Значи друг вожд?
— Да.
— Не може да е друг, сигурно е бил същият, защото го гонихме чак до Синята вода, сър.
— А-а! Туй ще са халюцинациите, за които спомена! Ти беше тъй любезен преди малко да ни обясниш как стоят нещата и то без да е необходимо. В замяна на това сега ние ще ти кажем какво е истинското положение, макар да не е необходимо. Нале-Масиув се е съюзил с Вупа-Умуги да ви погуби. Той не е тръгнал за Синята вода, а е изпратил хора до своето село, за да му доведат бързо още стотина воини. Докато сте мислили, че го преследвате, той е останал зад гърба ви и ви следва по петите. Подмамил ви към Синята вода, където ви е очаквал Вупа-Умуги, а щом сте се приближили, веднага се е оттеглил, за да ви освободи мястото. Вупа-Умуги, вождът на наиините, се е отправил насам към местността, където се намираме в момента, наричана от команчите Сукс-ма-лестави, Стоте дървета. Той пристигна тук снощи. Вие сте яздили по петите му. Преди да се появите, той навлезе в пустинята, за да ви подмами подир себе си. Докато си мислите, че го преследвате и ще можете да го разгромите, той ви подлъгва да влезете в клопка. Язди напред с наиините си, а по петите ви следва Нале-Масиув с много повече от сто воини. Намирате се между тези два отряда. Това е истинското положение на нещата, сър.
Въпросителните погледи на офицерите му непрестанно шареха между мен и него. Самият той смаяно бе втренчил очи в мен, сякаш бях някакво необяснимо явление. Накрая ме попита:
— Сър, що за измишльотини са това?
— Ни най-малко не измислям. Това, което говоря, е самата истина.
— Откъде знаеш всички тези имена?
— Говоря езика на команчите.
— Ти, гроботърсачът?
— Гроботърсач, pshaw! Все още ли не можеш да проумееш, че и що се отнася до мен, също се намираш в голяма заблуда?
— Заблуда ли? А не си ли човекът, за когото те мислех, сър?
— Не.
— Ами кой си?
— Сега става ясно кой има вода в мозъка — ти или аз. Нима наистина мислеше за възможно, че един учен, следователно човек с университетско образование, ще вземе да се скита като последния глупак из Дивия запад само за да търси гробове?
— All devils!
— И че непрестанно ще се мотае из краката на индианците, без те да го забележат?
— Учуден съм, сър!
— Учудвай се на себе си, а не на мен! Преди малко ти назовах имената на трима мъже, за които навярно често си чувал да се говори. Случайно да ти е известно какъв кон язди Винету?.
— Вран жребец, който се казвал Вятър.
— Да. Вятър. На езика на апачите името му е Илчи. А чувал ли си и за коня на Поразяващата ръка?
— Да, и той е вран жребец. Наричат го Светкавица.
— Вярно! На езика на апачите Хататитла. А сега погледни внимателно коня ми!
Моят вран жребец пасеше на около седемдесет-осемдесет крачки от нас. Обърнах се към него и извиках името му: «Хататитла!» — Той веднага дотича и гальовно започна да потрива муцуната си в рамото ми.
— Zounds! — извика командирът. — Да не би…?
— Да, да не би…! — засмях се аз. — Ти си кавалерист и вече си виждал този кон. Тогава го взе за гальотаджийска кранта. Огледай го по-внимателно. Виждал ли си някога толкова благороден жребец? Нима някой «гроботърсач» може да притежава такова безценно животно?
Офицерът преглъщаше и се мъчеше да отговори нещо, но от смущение това дълго не му се удаде. Най-сетне възкликна:
— Къде са ми били очите!
— Да, къде ли са били! Знаеш ли как е въоръжен Винету?
— С прочутата си Сребърна карабина.
— А Поразяващата ръка?
— С мечкоубиеца и карабината «Хенри».
— А не забеляза ли още във вашия бивак отвъд Мистейк каньон, че имам две пушки?
— Забелязах, но едната от тях беше в калъф.
— Е, сега не са скрити в нищо. Ето, погледни ги!
Показах му ги отблизо. И другите офицери заоглеждаха пушките с най-голямо любопитство.
— Мътните го взели, сър — продума с мъка той, — да не би тази здрава тежка «Райфъл» да е мечкоубиецът?