— Той е.
— А тази пушка със странния затвор?
— Карабината «Хенри». Да, тя е.
— Тогава…тогава ти…си… — взе да заеква той от смущение и не довърши мисълта си.
— Олд Шетърхенд ли искаш да кажеш? — намесих се. — Да, това съм аз.
— А твоят спътник?
— Олд Шуърхенд е името му.
Безкрайно изненадани, офицерите взеха да повтарят двете имена, които мигновено се разнесоха из целия лагер от уста на уста. Командирът скочи на крака, погледът му зашари между нас двамата и с такъв тон, сякаш бе в някакъв унес, той попита:
— Олд Шетърхенд и Олд Шуърхенд! Нима е възможно!
— Не вярваш ли? — попитахте.
— О, вярвам, но… но…
Той бе прекъснат, защото от мястото, където се намираха постовете, проехтя силен вик:
— Индианци! Идват индианци!
— Откъде? — провикна се командирът.
— Ей оттам, от север — гласеше отговорът, при което постовите показаха към споменатата посока. Офицерът се накани да издаде заповед за тревога. Попречих му.
— Бъди спокоен, сър! Няма нищо страшно. Ако все още не вярваш, че сме хората, за които се представихме, ей сега ще дойдат свидетели, които ще потвърдят, че говорим истината.
— Червенокожите ли имаш предвид?
— Да.
— Но това са неприятели! Трябва веднага да…
— Нищо не трябва, нищо! Те са приятели, дори са ваши спасители. Апачи са и ги доведох, за да ви помогнат срещу команчите.
— Апачи? Сър, поставяш ме в такова положение, което е изключително опасно за мен. Червенокожите са си червенокожи. Никому не можеш да имаш доверие, а и все още не знам дали наистина си Олд Шетърхенд.
— Well, тогава вземи всички мерки, които сметнеш за необходими. Само се въздържай от враждебни действия. Ще ти обясня как стоят нещата, но преди това ще дам на апачите указания да не се приближават до лагера на пушечен изстрел, докато не спечеля доверието ти.
— Ще отида да им кажа — предложи услугите си Олд Шуърхенд.
— Добре, сър! Кажи им и неколцина от тях да отидат на пост горе на обраслата с храсти и дървета височина.
— Горе ли? Защо? — попита командирът, все още обзет от подозрения. — Защо са тези постове зад гърба ми?
— За да се оглеждат за Нале-Масиув. Нали ти казах, че е по петите ви. Всеки миг може да се появи.
— Но можех да изпратя на пост от моите хора!
— Апачите имат по-добро зрение.
— Мътните го взели! Ами ако сте… ако сте…
— Изплюй камъчето, сър! Искаш да кажеш: «Ами ако сте врагове и измамници?»
— Така е — призна си той.
— Наистина ли мислиш, че двама бели могат да бъдат толкова дръзки и същевременно толкова пропаднали, та да таят подобни намерения?
— Хм-м! Не знам дали индианците, дето идват, наистина са апачи.
— Значи не умееш да различаваш апачи от команчи, така ли?
— Не.
— И въпреки това воюваш с индианци? В такъв случай можеш да извършиш невероятно големи грешки! Впрочем погледни, ей ги къде се приближават! Петдесет души са. По моя преценка имаш около стотина добре обучени кавалеристи. Нима се страхуваш от индианците?
— Не. Ще ти се доверя, сър. Само че нека не се приближават до лагера, докато не им разреша. Дългът ми повелява да поставя това искане.
— Разбирам. Ето сега виждаш, че можеш да си спокоен. Мистър Шуърхенд е вече при тях. Те спират и слизат от конете. Само трима продължават нагоре към височината. Това са постовете, които ще се грижат за безопасността ни.
— Добре, доволен съм, сър! Въпреки това не бива да пропусна да взема мерките, които са наложителни за гарантиране на нашата сигурност.
Той даде няколко заповеди, в резултат на които войниците му с готови за стрелба пушки заеха такива позиции, че лесно да могат да отблъснат нападението на апачите, в случай че те изобщо имаха подобно намерение.
— Това не бива да те ядосва — извини се той.
— И през ум не ми минава да ти се сърдя! — отвърнах му. — Ако ме беше изслушал докрай, щеше да ми имаш по-голямо доверие. Ето мистър Шуърхенд се връща. Да седнем пак заедно! Ще ти разкажа някои неща и ще ти дам доказателства, че преди малко ти казах истината и без нас щяхте да загинете.
Отново се настанихме един до друг край езерото така, както бяхме седели преди и му съобщих каквото трябваше да знае. В наш личен интерес беше да пропусна онова, което не бе важно за него. Разказът ми направи силно впечатление както на командира, тъй и на другите офицери. Лицето му ставаше все по-сериозно, изразът му все по-разтревожен, а когато свърших, той остана известно време неподвижен, без да пророни нито дума, замислен над чутото. Неговите офицери вече също бяха убедени, че без помощта ни щяха да попаднат в клопка. Най-сетне той вдигна поглед към мен и каза: