— Да, по дяволите, дължим ви благодарност! И какво общо има това с наказанието на команчите?
— Че то не ви засяга.
— Ще ми обясниш ли какво искаш да кажеш?
— Всъщност не е необходимо никакво обяснение. Ние сме неколцина бели ловци, които могат да се разправят с цял отряд команчи, а освен това с нас са и триста апачи, дисциплинирани и въоръжени по-добре от команчите. Ще добавя, че особеностите на пустинята са в наша полза, да не говорим за другите предимства. Мислиш ли, че ще успеем да победим команчите?
— Да.
— И без вашата помощ?
— Е, хм-м… хм-м! — Той поклати замислено глава.
— Кажи спокойно да! Наистина не сте ни необходими. Давам ти думата си, че няма да ни се изплъзне нито един команч, дори и ако изцяло се откажем от помощта ви. И затова мисля, че съдбата на победените зависи единствено от нашата воля и ни най-малко от вашата.
— Да не би да искаш да кажеш, че нямате нужда от нас?
— Та аз вече го казах!
— Мътните го взели! Откровен си, сър, много си откровен!
— Откровеността е добродетел, която трябва да притежава всеки джентълмен.
— Значи се отказваш от помощта ни? Отпращаш ни да си ходим.
— Не. Вярно, казах, че не се нуждаем от вас, но признавам, че провеждането на плана ни ще бъде улеснено, ако можем да разчитаме на съдействието ви.
— Добре, но който помага, той участва и във взимането на всички решения!
— Много благодаря, не! Ако ни помогнете, нека това стане не с намерението да се извърши безсмислено клане! Нямаме време, команчите ще се появят всеки момент. Решавай, сър! Да или не!
— Какво ще стане, в случай че кажа да?
— Тогава ще се оттеглим оттук, за да направим място на команчите и щом се настанят на лагер, ще ги обкръжим.
— И ти мислиш, че ще се предадат?
— Да.
— Без съпротива?
— Да.
— Невъзможно.
— Остави това на мен! Ще ги пленим и после ще тръгнем по петите на Вупа-Умуги, за да затворим клопката зад гърба му.
— Well! A какво ще стане, ако кажа не?
— Тогава ще те помоля още сега бързо да напуснете лагера и да се отдалечите, докато Нале-Масиув мине оттук и продължи подир вожда Вупа-Умуги.
— След това пак можем да се върнем тук, така ли?
— Да.
— И оставаме с пръст в устата?
— Тъй излиза.
— Слушай, мистър Шетърхенд, ти си странен човек. Поставяш условията си тъй сбито, ясно и категорично, че човек, кажи-речи, започва да си мисли, че е някое хлапе от отделенията, което няма нито собствено мнение, нито собствена воля!
— Наистина нямам основание да бъда многословен. Ние ви спасихме от смърт и се каним да пленим триста команчи. Ще се справим и без чужда помощ, но ако от благодарност искате да ни съдействате, ще приемем, ала само в случай че не ни поставяте никакви условия.
— Ами дългът ни! Нали трябва да накажем разбунтувалите се команчи!
— Сторете го друг път, но не и в този случай! Тези команчи са наши, а не ваши. Ако не бяхме ние, щяхте да им паднете в ръцете!
— Но помагам ли при пленяването им, как мога да поема отговорността, ако после ги пуснем да си ходят без никакво наказание?
— Много лесно можеш да поемеш тази отговорност пред човечеството, пред моето и своето сърце. А други инстанции не ме интересуват. Впрочем на нито един от вас и косъм не е паднал от главата и съм убеден, че никой от твоите началници няма да иска от теб да устроиш клане. И тъй, решавай!
— Хм-м! Човек наистина не може да ти се наложи! Дай ми пет минути, за да поговоря с моите офицери!
— Имаш ги, но не повече. С твоето колебание залагаме всичко на карта.
Станах и се отдалечих за уговореното кратко време. Когато се върнах, той ме уведоми:
— Какво да се прави, сър? Нека бъде както искаш! От наша страна ще бъде направо подло, ако си отидем и не ви подкрепим след като ни спасихте живота.
— Участта на команчите ще решаваме ние, нали?
— Йес.
— Тогава се споразумяхме и аз се радвам, че в твое лице намерих толкова свестен и хуманен съюзник.
— Well! A сега ни кажи какво ще правим!
— Нека конете ви здравата се напият с вода и си прибери палатката! После тръгвате подир Вупа-Умуги. Коловете ще ви показват пътя.
— Ти тук ли оставаш?
— Само докато видя, че команчите идват.
— А докъде трябва да се отдалечим?
— Докъдето няма да ви забележат оттук, не по-далеч. Щом тези храсти и дървета изчезнат от погледа ви, ще спрете. Ние бързо ще ви последваме.
— Защо не тръгнеш с нас?
— Защото искам да наблюдавам пристигането на Нале-Масиув, а и защото нашите апачи също трябва да отидат с конете си до водата, преди да навлязат в безводната пустиня.