— Той се появява, появяваш се и ти. И двамата сте без оръжие. Сядате един срещу друг и започвате да преговаряте. Внезапно онзи тип измъква скрит нож и те пронизва.
— Няма право.
— Той няма да пита има ли, няма ли право! Ще иска да убие предводителя, а после да се нахвърли върху объркания противник.
— Благодаря, много благодаря!
— Сър, все още ли искаш да разговаряш с Нале-Масиув?
— Имам това желание, но не ми се ще да ти се бъркам. Прав си. Тъй като не знам езика им, само ще затрудня споразумяването помежду ни. Следователно ще е по-добре, ако предоставя нещата в твои ръце.
— Похвално! И тъй, да тръгваме!
— Веднага, искам само да уведомя моите офицери.
Командирът наистина си въобразяваше, че с униформата си ще направи впечатление на команчите. Да не говорим за «тона»! Нямаше никаква представа за тона, с който човек трябва да разговаря с враждебно настроени индианци. Онзи, който по време на такива важни преговори се кани да «хока» вожд като Нале-Масиув, сякаш е някой новобранец, е загубен. За щастие думите ми за коварството на индианеца не останаха без въздействие. На офицерът никак не му се искаше подло да бъде наръган с нож и затова призна, че е по-добре аз да водя преговорите.
Вече бе крайно време да тръгваме, защото Сигурната ръка и апачите бяха изчезнали от погледа ни. Драгуните образуваха една линия, която по време на ездата трябваше да се оформи в полукръг. Застанах начело и се понесохме в галоп обратно към Стоте дървета, следвайки голямата отъпкана диря.
Трябваше да бъдем толкова бързи, че напълно да изненадаме червенокожите и да не им оставим време да размислят. Препускахме като вихрушка през равнината, безмълвно и тихо, чуваше се само конският тропот. Земята просто летеше под нас. Линията ни започна да се огъва. В двата й края хората галопираха по-бързо, отколкото в средата. С шеметна бързина се приближавахме към индианския бивак. Оттам ни забелязаха, но отначало не успяха да разберат кои сме. А когато команчите видяха, че си имат работа с бледолики, нададоха разкъсващ нервите рев, грабнаха оръжията си и се втурнаха към конете… но твърде късно, защото вече бяхме образували нашия полукръг. Тогава те се наканиха да хукнат назад, но над целия лагер и далеч навътре в пустинята се разнесе бойният вик на апачите. Той звучи като проточено; «хи-и-и-и-и», извикано с най-висок фалцет, при което с отворена длан се нанасят леки бързи удари по устата. Щом команчите чуха този вик, отстъпиха бързо от храстите, защото разбраха, че са обградени и от тази страна.
Спряхме на повече от изстрел разстояние и наблюдавахме обзелото ги объркване. Те тичаха насам-натам, ехтяха силни викове, но тъй като видяха, че от никоя страна срещу тях не се предприемаше нищо, станаха по-спокойни и се събраха в гъста тълпа край извора. Тогава слязох от коня и се отправих към лагера им. Те ме забелязаха и сигурно бяха много любопитни да научат намеренията ми. Приближих се на около двеста крачки от тях и им извиках:
— Нека воините на команчите ме чуят! Тук е Поразяващата ръка, белият ловец, който иска да говори с Нале-Масиув. Ако вождът на команчите има достатъчно смелост, нека се покаже!
Сред тях веднага настъпи раздвижване и въпреки значителното разстояние и макар че разговаряха тихо, ми се стори, сякаш долових полугласни възгласи на уплаха. След минута-две измежду тях напред излезе един индианец, който имаше в косата си няколко пера. Той размаха томахока си и ми подвикна:
— Тук е Нале-Масиув, вождът на команчите. Нека Поразяващата ръка дойде, щом иска да ми даде скалпа си! Ще го взема!
— Нима това са думи на един храбър вожд? — отвърнах му. — Нима Нале-Масиув е толкова страхлив, че скалпът, който иска да притежава, трябва да му бъде поднесен наготово? Който има смелост, ще си го вземе сам!
— Тогава нека Поразяваща ръка дойде, за да види дали може да вземе моя скалп!
— Поразяващата ръка не ходи на лов за скалпове. Той е приятел на червенокожите мъже и иска да ги предпази от смъртта. Воините на команчите са обградени отвсякъде. Животът им е като семето на дивата лоза, което може да бъде отнесено от най-лекия полъх на вятъра. Но Поразяващата ръка иска да ги спаси. Нека Нале-Масиув се приближи, за да се съвещаваме двамата.
— Нале-Масиув няма време! — дойде в отговор.
— Щом няма време за съвещание, тогава сигурно ще намери време да умре. Давам му срок от пет минути. Ако дотогава все още не се е съгласил, ще заговорят пушките ни. Хау!
С тази индианска дума на категорично потвърждение исках да изразя както твърдото си решение да изпълня своята заплаха, тъй и увереността, че нищо не може да попречи на намерението ми. Вождът се върна при хората си и започна да се съвещава с тях. Когато петте минути изминаха, аз им извиках: