— Срокът изтече. Какво реши Нале-Масиув?
Той отново пристъпи няколко крачки напред и попита:
— Смята ли Поразяващата ръка да води тези преговори честно?
— Поразяващата ръка постъпва винаги честно!
— Къде ще разговаряме?
— В средата между нас и вас.
— Кой ще участва в преговорите?
— Само ти и аз.
— И всеки ще може свободно да се завърне при своите?
— Да.
— Докато се върнем обратно, никой воин от двете страни не бива да започва враждебни действия, нали?!
— Това се разбира от само себе си.
— И няма да носим оръжия.
— Няма!
— Тогава нека Поразяващата ръка отиде да остави всичките си оръжия. Аз ей сега ще дойда.
Върнах се при нашата линия и сложих всичките си оръжия на земята до моя кон. Когато се обърнах, видях Нале-Масиув вече да се задава, но ми направи впечатление, че крачките му са големи и бързи, а съвсем не бавни и излъчващи достойнство, както подобава на един вожд. Очевидно се стремеше да пристигне на уреченото място преди мен. Защо? Това непременно имаше някаква причина. Докато с отмерени стъпки вървях срещу него, внимателно го наблюдавах. На едно място, което можеше да се вземе за уговорената среда, той се спря и седна. При това задържа дясната ръка зад гърба си по-продължително, отколкото му бе необходимо, за да се подпре, докато се настаняваше на земята. Дали това имаше някаква причина? И ако имаше, каква ли можеше да бъде? Дали бе сложил зад гърба си нещо, което не биваше да видя?
Не беше ли дошъл тъй бързо преди мен само за да скрие този предмет? Ако единственият отговор на този въпрос беше «да», тогава предметът не бе нищо друго освен оръжие.
Ето че вече стигнах само на три крачки от него. Дали не трябваше да измина и тези три крачки, за да видя какво има зад него? Не, това не би било достойно за Олд Шетърхенд. Бавно седнах на земята. Погледите ни буквално се впиха един в друг. Всеки искаше да прецени противника си и то правилно да го прецени.
Нале-Масиув бе около петдесетгодишен, висок и слаб, но едрококалест, як и жилав мъж. Скулите му бяха силно изпъкнали, а острият му орлов нос, тънките здраво стиснати устни и малките, останали без мигли очи издаваха силна воля, енергичност, притворство и коварен нрав. Бавно ме огледа от глава до пети, после разкопча колана, разтвори ловната си риза и каза:
— Нека Поразяващата ръка погледне тук!
— Защо? — попитах аз.
— За да се увери, че не нося оръжие. Сега вече бях напълно убеден, че зад гърба си криеше нож или нещо подобно. Или го беше оставил ей така, или го бе забил в земята.
— Защо Нале-Масиув ми казва това? — попитах го. — Излишно е.
— Не е. Трябва да видиш, че съм честен.
— Нале-Масиув е вожд на команчите, а Олд Шетърхенд е не само бял ловец, но беше обявен за вожд на апачите мескалеро. Думите на вождовете трябва да имат стойността на клетва. Обещах да дойда невъоръжен и наистина не нося никакво оръжие. Не е необходимо тепърва да ти показвам и доказвам, че е така.
Докато говорех, подвих десния си крак, като подпъхнах стъпалото му под левия, за да мога бързо да се изправя. Нале-Масиув не обърна внимание на това. Той добре почувства хапливия намек, който вложих в думите си, и ми отвърна:
— Поразяващата ръка говори много гордо. Ще дойде време, когато ще започне да приказва по-смирено!
— Кога ще стане това?
— Когато го пленим.
— Тогава Нале-Масиув ще има да чака, докато умре. Ти ще бъдеш мой пленник, а не аз твой.
— Уф! Как ли може Нале-Масиув да бъде пленен?
— Та ти си пленен вече!
— Сега ли?
— Да.
— Поразяващата ръка твърди нещо, за което няма доказателства.
— Доказателствата са пред очите ти! Огледай се наоколо!
— Pshaw! Виждам бледолики! — рече той с неизказано презрително движение на ръката.
— Тези бледолики са добре обучени войници, на които твоите воини няма да устоят!
— Те са кучета, чиято кожа ще одерем на живо. Никой от тези бледолики не е в състояние да се справи с един червенокож.
— Апачите червенокожи воини ли са или не?
— Червенокожи са.
— Тогава знай, че задната страна на лагера ви е обградена от апачи.
— Олд Шетърхенд лъже.
— Никога не лъжа и на теб добре ти е известно, че и сега казвам истината. Или ще вземеш да твърдиш, че не си чул бойния вик на апачите? Да не си глух?
— Колко са?
Разбира се, искреността ми не стигна дотам да му кажа, че са само петдесет. Отговорих:
— Толкова много, че са достатъчни без подкрепата на другите да ви унищожат.