— И Вупа-Умуги няма да се остави да го заблудите!
— Той е на път за клопката, в която ще го пленим. Ще ти кажа дори и това, че докато той лагеруваше край Синята вода, аз отидох до Каам-кулано, където живее племето му. Оттам взех всичките му амулети.
— Уф! Открадна ли ги?
— Свалих ги от копията, забити пред неговата шатра.
— Тогава той е загубен!
— Да, така е, освен ако не сключи мир. И той ще го стори, макар и само за да си възвърне амулетите, да не говорим за мъчителната смърт от жажда.
Нале-Масиув сведе глава и нищо не каза.
— Сигурно вече разбираш — продължих аз, — че не можеш да разчиташ нито на Шиба-бигк, нито на Вупа-Умуги. Не ти остава нищо друго, освен да се предадеш.
Той дълго мълча. Какво ли си мислеше? Какво ли ставаше в душата му? Изглеждаше толкова сломен. Но именно защото го показваше тъй явно, не ми вдъхваше никакво доверие. Ето че той пак вдигна, поглед и попита:
— Какво ще стане с Шиба-бигк и неговите хора?
— Ще им върнем свободата, защото между нас все още не е пролята кръв.
— Какво ще правите с Вупа-Умуги?
— И него ще освободим заедно с воините му, ако бъде тъй умен да не оказва съпротива.
— А какво мога да очаквам аз, ако се предам с моите воини?
— Също свобода.
— Кога?
— Веднага щом се реши на нашия съвет.
— Ами плячката?
— Ние белите не ламтим за плячка. Но апачите сигурно ще поискат конете ви.
— Ще им ги дадеш ли?
— Да.
— Но те са наша собственост!
— Вие започнахте враждебните действия и ще трябва да си носите последствията. Справедливостта изисква някакво обезщетение за апачите, които нападнахте и искахте да избиете. Радвайте се, ако запазите живота си!
— Конете ни трябват!
— Да, за разбойнически походи! Ако нямате коне, ще сте принудени да мирувате.
— Винаги сме били приятели на спокойствието и мира!
— Не говори смешни неща! Винаги команчите са били онези, които са сеели вражди и раздори и са започвали война. Знаеш го не по-зле от мен.
— Ще ни оставите ли оръжията? — продължи да ме разпитва.
— Не знам.
— Трябва да го знаеш!
При тези думи в очите му за миг проблеснаха светкавици и с дясната ръка той бавно посегна зад гърба си. Знаех, че сега вероятно щеше да ме нападне, но въпреки това му отговорих спокойно и невъзмутимо:
— Все още не знам, защото по този въпрос ще трябва първо да се съвещавам с Винету и Олд Шуърхенд.
— Ще предложиш ли да ги задържим, или не?
— Можете да задържите стрелите, лъковете и ножовете, а също и томахоките. Те ви трябват за лов, от който се прехранвате.
— А пушките?
— Навярно ще ви ги вземем, защото без тях няма да можете да водите война. Останете ли без пушки, най-сетне ще спазвате мира.
Можех да му отговоря другояче, да му обещая каквото очакваше, тогава може би щеше да се откаже от коварното нападение. Но от една страна никак не ми беше приятно да правя на този човек каквито и да било отстъпки, а от друга ми се струваше, че именно чрез коварството си щеше толкова по-лесно и по-бързо да ми падне в ръцете.
— Да спазваме мира ли? — попита той. — Но ние не искаме. Искаме битка! Ето я, започва!
Той изрече последните думи с по-висок глас. Очите му пламнаха. Тялото му светкавично се наведе към мен, а в десницата му проблесна нож. Странно! Нож! Значи точно така, както бях казал на командира! Но аз бях нащрек. Ако той ме нападна бързо, то аз реагирах още по-бързо. С мигновено движение на лявата си ръка улових десницата му, която държеше ножа. После, докато се изправях, го ударих два пъти с десния си юмрук по слепоочието така, че рухна на земята като пън.
С нож в ръката бързо се изправих в целия си ръст и извиках към команчите, които ни наблюдаваха напрегнато:
— Това е вероломна постъпка! Нале-Масиув искаше да ме прониже с нож. Ето ви оръжието му!.
Хвърлих ножа далеч към тях. После хванах зашеметения вожд за пояса, вдигнах го, метнах го на рамо и се затичах към нашите позиции.
То беше такъв рев и вой зад мен! Команчите се втурнаха по петите ми, за да ме догонят. Тогава горе откъм височината се разнесоха няколко предупредителни изстрела във въздуха. Сигурната ръка бе дал тази заповед, за да изплаши команчите. И постигна целта си. Те се отказаха да ме преследват, но техните крясъци и вопли продължиха.
Вързахме вожда. После взех в ръка карабината «Хенри» и отново се запътих към извора. Щом стигнах на разстояние, от което можеха да ме чуват, направих знак на команчите да млъкнат. След като ми се подчиниха, им извиках:
— Нека воините на команчите внимателно слушат какво ще им каже Поразяващата ръка! Те знаят, че вождът дойде с нож да преговаря с мен, макар че беше уговорено да се срещнем невъоръжени. Нале-Масиув искаше да ме убие, след което хората му щяха да се нахвърлят срещу нас. Бях нащрек и успях да му попреча. Юмрукът на Поразяващата ръка го просна на земята. Но той не е мъртъв, а е само в безсъзнание. Щом дойде на себе си, ще продължа да разговарям с него. Ако се държите спокойно, няма да ви се случи нищо лошо. Но опитате ли се да бягате, или чуем ли от вас макар един-единствен изстрел, незабавно ще ви обсипят стотици куршуми. Аз казах. Хау!