Заплахата ми предизвика желаното въздействие. Команчите образуваха гъста и оживена тълпа, но иначе останаха спокойни. Когато се върнах и коленичих до Нале-Масиув, за да го прегледам, командирът ми каза:
— Наистина ли искаше да те наръга с нож?
— Да.
— И ти му имаше доверие!
— Не. Веднага заподозрях, че зад гърба си крие нож.
— Колко добре стана, че не отидох вместо теб!
— И аз тъй мисля.
— Нямам твоя проницателен поглед. Мен най-вероятно щеше да ме наръга.
— Хм-м! Кой знае дали щеше да сметне, че си заслужава труда, сър.
— Дали си заслужава труда? Да не би думите ти да означават, че не си струва да бъда наръган с нож или да се хаби барут заради мен?
— Исках само да кажа, че индианецът предприема подобна дръзка и рискована стъпка само тогава, когато става въпрос да отстрани от пътя си някой човек, който е изключително опасен за него.
— Ах, това било значи! Какво ще правим с този вероломен негодник? Предлагам да… хм-м… хм-м!
— Какво?
— Да го обесим най-позорно. Такъв мерзавец, дето по време на преговори нарушава даденото обещание, трябва да увисне на въжето, непременно да увисне!
— И да не се стигне чак дотам, няма много да се церемоня с него. Добре, че не остави амулета си в лагера, а го носи на врата си.
— Защо?
— Това ще го направи по-отстъпчив. Нека почакаме докато дойде на себе си. Няма да трае никак дълго.
— Хм-м! Тогава междувременно мога да те попитам нещо.
— Какво?
— Докато преговаряше с този тип, отново добре премислих всичко, за което разговаряхме.
— И взе друго решение; така ли?
— Да.
— Какво е то?
— Да победиш тези червенокожи негодяи, без да ги накажеш, противоречи на всички военни традиции и обичаи. Действително ли смяташ, че ще можеш да се справиш с команчите и без мен?
— Да, нямам нужда от помощта ти.
— Тогава предпочитам да не навлизам с вас в Ляно. Докъде ще ти се наложи да стигнеш?
— На два дни път оттук.
— По дяволите! Далече е. Ние не носим толкова много провизии. Ще ми се сърдиш ли, ако…
Донякъде го беше срам да довърши въпроса си. Но откровено казано, на мен нямаше да ми е неприятно, ако се отървях от него и от хората му. Защо ли трябваше да научат за оазиса, както и някои други тайни! Ето защо с готовност отвърнах:
— Ако се върнеш обратно ли? О, нямам нищо против.
— Наистина ли?
— Не, ни най-малко.
— Драго ми е, много ми е драго. Оставих се да ме подмамят чак до Ляно. Моята истинска задача ме зове в равнините отвъд Мистейк каньон. С Нале-Масиув се счепкахме само защото той ми се изпречи на пътя. Ще се върна обратно, а тук ще остана само докато се справиш с тези команчи.
— Тогава няма да се върнеш с празни ръце.
— Какво искаш да кажеш?
— Ще имате плячка. Какво ще ги правя тези червенокожи? Да не би да взема да ги мъкна със себе си из Ляно, да ги поя и храня, да ги държа в плен и охранявам? Мога да си улесня работата. Предоставям ги на теб.
— На мен ли? О-о!
— Да. Ще трябва само да ми обещаеш, че няма да посягаш на живота им.
— Дадено! Обещавам ти. Ето и ръката ми!
— Well! Тогава вземи тези приятелчета с вас, докато се прехвърлите отвъд Рио Пекос, за да не се върнат пак тук и да направят някоя глупост. Там ще им прибереш конете и оръжията и ще ги пуснеш да си вървят.
— И каквото им отнемем, остава за нас, сър, така ли?
— Естествено.
— Тогава ще ги взема с нас, та да не ти пречат тук. Нали и бездруго са от областите, далеч отвъд каньона?
— Да. Значи се споразумяхме?
— Напълно. Отново ти обещавам, че няма да им сторя нищо лошо, няма да посегна на живота им. Сега доволен ли си?
— Изцяло.
— И аз също. Но я виж, този тип се размърда! Отваря очи. Ама това беше удар, какъвто само Поразяващата ръка може да нанесе. Не ми се ще да го опитам!
Вождът дойде на себе си. Отначало, изглежда, не можеше да разбере какво се е случило с него, но бързо си спомни.
— Виждаш ли, че удържах на думата си? — казах му аз. — Сега си мой пленник.