— Да.
— Сър, как го постигна?
— Заплаших Нале-Масиув, че ще изгоря амулета му.
— Само така! Глупци такива, ама че суеверие! Какво ще ги правим? Толкова ще е неудобно да ги мъкнем с нас! А ще видят и оазиса.
— Няма. На командира му хрумна хубавата мисъл да не идва с нас, а да се върне. Предадох му пленниците. За труда си ще получи конете и оръжията им. Ще ги пусне на свобода едва отвъд Рио Пекос.
— Well! Това е най-доброто, което можеше да стане. Значи ще продължим да яздим подир Вупа-Умуги без драгуните, така ли?
— Да.
— А кога?
— Тук няма какво да правим повече. Конете ни се напиха с вода, меховете са пълни. Можем незабавно да потеглим на път.
— Тогава няма защо да се бавим. Колкото по-скоро тръгнем по петите на наиините, толкова по-добре.
— Да. Нека само преди това се сбогуваме най-любезно с милия командир!
Възседнах коня и заедно с Олд Шуърхенд отидохме при него.
— Ще тръгвате ли вече, мешърс? — попита той. — Наистина съжалявам, че не можем по-дълго да останем заедно.
— Ние също съжаляваме — отвърнах аз. — С удоволствие бихме ти дали допълнителна възможност още по-добре да опознаеш толкова «глупавите» гроботърсачи.
— О-о… а-а! — възкликна смутено той.
— Може би вече знаеш коя дреха струва повече — ловната риза на уестмана или куртката на кавалерийския офицер. Запиши си го някъде и сбогом!
— Сбо… сбогом! — отвърна той като ехо още по-смутено.
— Застанахме начело на нашите апачи и потеглихме. Когато само след броени минути се извърнахме, Стоте дървета не се виждаха вече. Яздехме от кол до кол, следвайки широката и дълбока диря на команчите наиини. Колкото по-нататък препускахме, толкова по-сигурно и по-тясно се затваряше клопката в кактусите, към която ги бяхме подгонили.
4. глава
«Генералът»
Ако сравним времето, по което Вупа-Умуги потегли на път от Стоте дървета, с времето, когато ние тръгнахме оттам и при това приемем, че поради царящата в момента жега той няма да кара техните коне да се напрягат кой знае колко, лесно можехме да пресметнем преднината на команчите. Тъй като яздехме бързо, мислехме, че най-много два часа след пладне ще се приближим дотолкова, че ще успеем да съзрем индианците.
Но не стана така. Когато по положението на слънцето разбрахме, че минава три часът, все още не бяхме забелязали наиините. Ала следите им бяха толкова пресни, че индианците можеха да бъдат най-много на три английски мили пред нас. Пришпорихме конете си в галоп и скоро с помощта на бинокъла си на югоизточния хоризонт видях малка група ездачи, които очевидно се придържаха към забитите колове и следователно се движеха точно в нашата посока.
— Дали са наиините? — попита Олд Шуърхенд със съмнение в гласа.
— Сигурно — отвърнах аз.
— Хм-м! Не бих се заклел в това!
— Защо? Мислиш ли, че освен тях и нас в тази част на Ляно ще яздят и други хора?
— Нима е изключено?
— Не е, но тези се движат по коловете.
— Това нищо не доказва.
— О, все пак! Те яздят на югоизток, което ще рече в нашата посока и сигурно са дошли от северозапад, иначе е трябвало да ги забележим.
— Може би са дошли от север и после са свърнали накъдето водят коловете.
— Не, команчите са.
— Но нали те са над сто воини?
— Няма значение! Това е ариергардът им.
— Значи мислиш, че Вупа-Умуги е оставил между себе си и нас ариергард?
— Да.
— Защо?
— Тези хора имат за задача внимателно да се оглеждат и да му известят за идването ни. Разбира се, като казвам «идването ни» нямам предвид нас, а драгуните, за които Вупа-Умуги мисли, че са по петите му, тъй като дори не подозира, че ние с апачите сме толкова наблизо.
— Това ни дава известно предимство.
— Дава ни не само известно, ами всички възможни предимства. Ще видиш, че съм прав, веднага щом се приближим дотолкова, че с просто око да могат да ни забележат.
— Well, тогава да опитаме.
Ускорихме ездата си и скоро се оказа, че наистина бях прав, защото, когато ги виждахме вече без помощта на бинокъла, индианците се спряха за минута-две. Те също ни бяха забелязали и след малко пришпориха конете си в галоп, тъй че много бързо изчезнаха от погледите ни. Очевидно искаха да съобщят на Вупа-Умуги, че драгуните идват. Взеха ни за войниците, понеже от такова разстояние нито можеха да ни различат поединично, нито да ни преброят.