— Моят бял брат е отгатнал всичко.
— Да, сигурно знам всичко с най-големи подробности, иначе ти не би го признал. Е, на теб ти е известно най-добре, че те пленихме, преди да успееш да покажеш на Вупа-Умуги пътя до тук.
— Да, така е.
— Ти видя също, че Винету тръгна заедно с петдесет апачи, за да извади коловете и после да ги забие в погрешна посока. Нали?
— Видях го.
— Well. После ние потеглихме оттук, за да наблюдаваме воините на команчите. Когато стигнахме при Стоте дървета, видяхме, че Винету се е справил много добре със задачата си. Коловете бяха забити в такава посока, която ще отведе Вупа-Умуги и неговите хора в пустинята, където няма никаква вода.
— Уф!
— Да, и с още по-голяма откровеност ще ти кажа дори, че сме му поставили далеч по-опасна клопка, отколкото може би си мислиш. Утре коловете ще го отведат сред обширно непроходимо кактусово поле, от което няма измъкване. Пътят ще го вкара сред кактусите, но няма да го изведе оттам.
— Уф!
— Ще язди повече от час, докато стигне средата на голямото кактусово поле. Следвайки коловете, той ще влезе в клопката, защото ще мисли, че ти си ги забил. Ще предположи, че същият път отново ще го изведе на открито. Ала пътят внезапно ще изчезне и воините ви няма да могат да продължат нито напред, нито встрани. Ще им остане единствената възможност да се върнат обратно. Но щом обърнат конете си, ще ни видят заедно с триста апачи. Ще им препречим пътя и няма да ги пуснем да излязат.
— Уф!
Това възклицание се чуваше от устата му вече за трети път. Толкова бе слисан и изплашен, че не знаеше какво друго да отвърне.
— Е, кажи ми сега какво ще правят вашите воини? — продължих аз.
— Ще се защитават.
— А как?
— Ще стрелят по вас.
— Тъй ли мислиш?
— Да, те са храбри воини, на които и през ум няма да им мине да се предадат без никаква съпротива.
— Говориш така, защото се намираш тук в тази къща, а не си попаднал в клопката. Пътят, който води сред кактусите, е тесен. Малцина конници могат да застанат един до друг. Когато вашите воини се обърнат и се наканят да стрелят по нас, няма да могат да се разгърнат в широк фронт срещу апачите, а ще застанат един подир друг в дълга тясна колона, тъй че само първите ще имат възможност да стрелят. А и да започнат да стрелят, нито един от куршумите им няма да достигне до нас.
— Нима мислиш, че са толкова лоши стрелци?
— Не но както знаеш, ние имаме пушки, които бият много по-надалеч от вашите. Така можем да ви държим на такова разстояние, че да ви е невъзможно да ни достигнете с куршумите си.
— Уф!
— И тъй команчите ще бъдат затворени сред кактусите, без да могат да ни сторят абсолютно нищо.
— Ами вие? Вие какво ще направите?
— Просто ще чакаме, докато се предадат. Ние имаме вода, а те нямат.
— И ако не се предадат?
— Тогава неминуемо ще загинат от жажда.
При тези думи по лицето му се плъзна лека усмивка и той каза:
— Поразяващата ръка е умен мъж, но и той не може да мисли за всичко!
— Тъй ли смяташ? Нима има за команчите път, по който да ни се изплъзнат?
— Да.
— Път, който да не ми е известен?
— Ако се беше сетил за него, щеше да говориш съвсем иначе. Хау!
На лицето му се беше появил израз на крепка увереност. Нямаше съмнение, че се беше досетил как команчите можеха да се измъкнат. И това хрумване му се струваше великолепно, което се потвърждаваше от думата «хау!», притежаваща в случая силата на уверение.
— Хау? Нима си толкова сигурен в себе си? — попитах го аз.
— Да.
— И кой път имаш предвид?
— Нима Поразяващата ръка ме смята за толкова неразумен да му отговоря?
— Не. Не е необходимо да ми отговаряш, защото вече се сетих. Ако си въобразяваш, че Олд Шетърхенд не е помислил за всичко, тогава се лъжеш. Струва ми се, ти би трябвало да ме познаваш по добре.
— Тогава ми кажи какво имам предвид!
— Почакай! Дори и да си се сетил за някой спасителен път за вашите воини, за който аз не съм помислил, би трябвало да се попиташ дали и на тях ще им хрумне мисълта, смятана от теб за толкова блестяща.
— Сигурно ще им хрумне.
— Е, добре! Естествено ние ще ги обградим не само фронтално, а и откъм отвъдната страна на кактусите.
— Уф!
Това възклицание издаде уплахата му.