С това въпросът бе приключен, а нямаше, защо да си хабя думите и по последната му закана. Изрече я най-сериозно и ако по-късно се окажеше, че командирът е нарушил даденото обещание, Винету сигурно щеше да я изпълни.
Според Винету кактусовото поле, което трябваше да се превърне в капан за команчите, бе на около два часа път. Но се оказа, че са ни необходими три, защото конете на наиините бяха изтощени и те яздеха съвсем бавно. Винаги им оставяхме такава преднина, че да не могат да ни забележат, докато с помощта на биноклите ние ги виждахме. Те не се бяха подредили в колона, а яздеха един зад друг и един до друг в широк фронт. Но след като споменатите три часа изтекоха, редиците им внезапно се сгъстиха и започнаха да образуват тясна колона.
— Аха, настъпва решителният час! — казах на Винету. — Те не спират, изглежда, у тях не се е събудило никакво подозрение.
— Да — обади се той, — достигнаха тесния вход, откъдето се прониква в кактусовото поле. Те нямат поглед над цялото поле и мислят, че не е толкова обширно, защото нали уж през него е минал Шиба-бигк. Не само тази увереност, но и жаждата ги подтиква да навлязат в него. Където растат кактуси, там има и влага. Сигурно си въобразяват, че зад тях ще намерят оазиса, а, изглежда, не знаят колко е оскъдна влагата, намираща се в самата земя, която е извикала на живот тези растения.
Не след дълго и ние видяхме кактусите, които с хиляди и хиляди покриваха тази част от пустинята. Краят им не се виждаше нито напред, нито наляво, нито надясно. Тясната светла ивица водеше навътре сред тях, образувайки нещо като път, чиято почва бе сигурно толкова отчайващо неплодородна, че и едно-единствено коренче не можеше да намери каквито и да било условия да се хване. Точно където започваше този «път» там Винету бе наредил да забият в земята един кол, за да покаже на команчите, че оттам трябва да навлязат сред кактусите.
И наистина те така и постъпиха, и то без никакво колебание Когато достигнахме края на бодливия гъсталак, бяха вече толкова навътре в кактусовото поле, че ги видяхме как изчезвате далечината. Тогава, разбира се, спряхме и слязохме от седлата. Завързахме конете за колчета малко по-назад, където нямаше да ги достигнат куршумите в случай на малко очаквана съпротива и после заехме позиция, откъдето държахме в ръцете си «пътя» от самото му начало на доста голямо разстояние навътре в кактусовото поле. При завръщането си команчите нямаха никакви изгледи да пробият тази позиция.
Отначало «пътят» бе широк около двайсетина крачки, но още в обсега на куршумите ни се стесняваше толкова, че имаше място да яздят един до друг най-много четири или пет конници. Ако команчите вземеха безумното решение да ни нападнат, в най-добрия случай щяха да имат пространство да се подредят в редици на дълбочина по трийсет души и на ширина най-много по петима. В такъв случай една шеста или пета от хората ни щеше да е достатъчна, за да отбие нападението. Куршумите ни трябваше да повалят само първите команчи, които щяха да образуват непреодолима преграда за останалите, още повече че кактусите от двете страни нямаше да им дадат никаква възможност да я заобиколят нито отляво, нито отдясно.
Ето как най-сетне ни се беше удало да подмамим неприятеля в отлично поставената клопка. Сега спокойно можехме да чакаме да видим какво щеше да предприеме той. Да предприеме? За него имаше само една възможност — щом достигнеше мястото, където «пътят» свършваше и нямаше как да се продължи по-нататък, да се върне обратно.
Чакахме час, два, че и по-дълго, но команчите все още не идваха. Сигурно, достигнали края на «пътя», те не бяха тръгнали веднага назад, а бяха спрели, за да се посъветват как да постъпят. Ала нямаше никакво съмнение, че непременно трябва да се появят. И тъй ние не откъсвахме напрегнатите си погледи от мястото, откъдето щяха да се зададат.
— Уф! — възкликна най-сетне Винету и посочи напред.
Острото му зрение бе открило преди нас приближаващите се наиини. Те се влачеха бавно, останали без сили, разочаровани. Все още не ни виждаха, защото седяхме на земята, а конете ни бяха останали по-назад в пустинята. Но скоро дългата тясна колона замря на място. Бяха ни открили и ние наставахме, за да им се покажем.
Ако до този момент бяха мислили, че по петите им са драгуните, сега вече разбраха, че са се заблуждавали. Бяха твърде близо до нас, за да не забележат, че хората пред тях не са бели, а индианци.
— Колко са изплашени само! — обади се Сигурната ръка, който стоеше до мен.
— Ами, още не са се изплашили — отвърнах му аз.
— Съвсем е сигурно!