— Да.
— Опитай се! Знам, че няма да го направиш. Дори и да излезете победители, пак неминуемо ще умрете, защото нямате вода. Но за вас победата е невъзможна. Огледай се! Нямате никакво място да се разгърнете, тъй тясно сте притиснати, че всеки наш куршум ще прониже не само по един ваш воин. Ние имаме вода, а вие нямате. Самите ние сме бодри и пълни със сили, а също и конете ни. Вие сте жадни, а вашите животни едва стоят на краката си от изтощение. Добре си помисли!
— Въпреки това ще се бием!
— Едва ли. Ти си непредпазлив човек, но не и безумец.
Той сведе глава и замълча. Измина доста време, без да продума. Най-сетне с унил глас попита:
— Какво ще решите да правите с нас, ако се предадем?
— Ще ви подарим живота.
— Само това ли?
— Да.
— Без коне и пушки сме нищо. Не можем да се разделим с тях.
— И въпреки това, ако ги поискаме, ще се разделите с тях. Подарим ли ви живота, ще проявим предостатъчно голяма милост. Ако можехте да победите, за нас нямаше да има никаква пощада. Всички щяхме да умрем на кола на мъченията.
Той гневно сви юмруци и извика:
— Как можа злият дух да те доведе до Синята вода! Ако това не беше станало, планът ни щеше да успее.
— Вярно, така е, и затова мисля, че духът, който ме отведе при Синята вода не е бил зъл, а добър. Нямате никаква възможност да ни се изплъзнете. Не се ли предадете, загубени сте! Сигурно сам го разбираш.
— Не, не го разбирам!
— Тогава разумът ти те е напуснал!
— Още не е. Не забравяй, че наш пленник е Изтребителя на индианци, когото наричате Олд Уобъл!
— Какво ни засяга той?
— Нима не ви засяга?
— Никак!
— Той е в ръцете ни като заложник!
— Pshaw!
— И причините ли зло на някой от нас, ще трябва да умре!
— Нека умре! Той е твой пленник, защото не ми се подчини, а аз не съчувствам на хора, които не ме слушат. Той сам се отрече от мен.
— Значи си съгласен да умре?
— Не.
— Но нали току-що го каза!
— Значи не си ме разбрал правилно. Казах само, че няма да правя никакви жертви, за да го спася. Но убиете ли го, жестоко ще ви отмъстя. Можеш да бъдеш сигурен. Аз свърших, нямам какво друго да ти казвам.
Изправих се на крака и Винету последва примера ми. Двамата команчи също станаха. Апаначка ни гледаше с някакъв особен израз в очите. Не беше злоба, не беше гняв, нито пък омраза. Кажи-речи, можеше да се нарече благоразположение и страхопочитание, макар че той полагаше усилие да прикрие истинските си мисли и чувства. Но затова пък толкова по-ясно си личаха гневът и омразата, които вряха и кипяха във Вупа-Умуги. В него бушуваше люта душевна борба. Най-сетне той припряно изтърси:
— И ние свършихме!
— Нямате ли да ни кажете още нещо?
— Засега не.
— А по-късно?
— Ще говоря с моите воини.
— Тогава побързай, не се бави! Лесно можем да изгубим търпение!
— Pshaw! Все още имаме пътища за спасение!
— Нямате нито един!
— Дори няколко!
— И сто да са, никой от тях няма да ви помогне. Ако не ни остане друг избор, ще подпалим кактусите.
— Уф! — възкликна той изплашено.
— Да, ако не ни остане друго средство да пречупим волята ти, ще го направим.
— Нима Винету и Поразяващата ръка ще станат убийци на толкова хора?
— Я не ми излизай с подобни въпроси! В сравнение с вас убиецът е все още твърде добър човек. Говори с хората си и в най-скоро време ни извести какво сте решили!
— Ще го научиш.
С тези думи той ни обърна гръб и двамата с Апаначка се отдалечиха, но вече не с онази горда осанка, с която се бяха появили. И ние се върнахме при нашите хора, които любопитстваха да чуят какво сме постигнали при преговорите си с вождовете.
Естествено от този момент нататък не изпускахме команчите от очи нито за миг. Колкото и безумно да изглеждаше всяко нападение от тяхна страна, все пак трябваше да имаме предвид такава възможност и да бъдем готови за отбрана. Можехме да виждаме само най-предните редици на команчите. Но какво ставаше зад тях, ни бе неизвестно. Ето защо взех коня си, яхнах го и се приближих на известно разстояние до позициите им и то така, че да виждам не само челото на отряда им, но и едната му страна. Тогава забелязах, че на мястото, където мислехме, че са всички команчи, бяха останали най-много трийсетина. Другите се бяха отдалечили и пак бяха навлезли дълбоко сред кактусите. Върнах се и съобщих на Винету какво бях видял.
— Искат с ножовете да си проправят път между кактусите — рече той.