Несъмнено само малкото пръстче на този вожд струваше повече от целия тъй наречен генерал. Попитах индианеца:
— Воините на племето чикасо изровили ли са бойната секира срещу някои други червенокожи?
— Не — отговори той.
— Нито срещу апачите, нито срещу команчите?
— Не.
— Тогава на Мба, вожда на това миролюбиво племе, предстои една голяма изненада. Откъм противоположната страна на кактусите се намира Винету, вождът на апачите, заедно с много свои воини, които са обградили Вупа-Умуги, вожда на команчите, с неговите хора, с намерението да ги пленят. Искаш ли да видиш как ще стане това?
— Веднага тръгвам! — отвърна той и очите му заблестяха.
— Винету ли? — попита «генералът». — Трябва да го видя. Разбира се, че ще дойдем! Ами ти кой си, сър?
— Аз съм заедно с Винету. Наричат ме Поразяващата ръка.
При тези думи очите му се разшириха, огледа ме вече със съвсем друг поглед и каза:
— Много съм чувал за теб, сър. Радвам се да се запознаем. Ето ти ръката ми, ръката на един прославен генерал!
Подадох му ръка много доволен, че тръгнаха доброволно с нас. Мба не каза нито дума, но му личеше, че смята срещата си с нас за голяма чест. Затова пък толкова по-приказлив бе Дъглас. Искаше да научи всичко за това стълкновение между апачи и команчи и аз му дадох само най-необходимите сведения, защото той не ми харесваше. Имаше типично мошеническа физиономия. Когато чу името Олд Шуърхенд, той тъй явно се стъписа, че не можех да се съмнявам в съществуването на някаква връзка между двамата. Реших, че трябва да го наблюдавам.
Когато стигнахме при нашите апачи, те се учудиха немалко, че водех със себе си компания, която бях намерил сред пустинята, напълно подготвена за подобно тежко пътуване, тъй като товарните коне носеха напълнени с вода мехове. Назовах имената им. Винету поздрави Мба със сдържана дружелюбност, а тъй наречения генерал — извънредно резервирано. Сигурната ръка смаяно огледа «генерала». Учуди го външността на този мъж, но очевидно не го познаваше. Затова пък изпитателният поглед на мнимия офицер, кажи-речи, страхливо се впи в лицето на ловеца, но, изглежда, тревогата му започна да се разсейва, когато видя, че Сигурната ръка се държи към него като към съвсем непознат човек. Така у мен се затвърди убеждението, че трябва да се пазим от този тип. Използвах първия изгоден случай, когато не ни наблюдаваше, за да попитам Олд Шуърхенд:
— Сър, познаваш ли този псевдогенерал?
— Не — отвърна ми той.
— Не сте ли се срещали някъде?
— Не. Днес го виждам за пръв път.
— Помисли си дали наистина е така!
— Няма какво да размислям. Действително е така. Защо ме питаш, сър?
— Защото, изглежда, има някаква връзка между вас двамата.
— В какъв смисъл?
— Когато споменах името ти, той се изплаши.
— Сигурно си се излъгал!
— Не, съвсем ясно го забелязах. А преди малко те оглеждаше направо със страх.
— Наистина ли?
— Да. В мен остана впечатлението, че той се безпокои, да не би да си спомниш за него.
— Хм-м! Знам, че имаш остро зрение, мистър Шетърхенд, но в случая то просто те е подвело. С този Дъглас нямам нищо общо.
— Затова пък, изглежда, той има толкоз повече общо с теб. Ще продължавам да го наблюдавам.
— Наблюдавай го, сър! Ще видиш, че съм прав.
Слънцето безмилостно сипеше жар над земята. Настана пладне, после дойде следобедът, без да получим какъвто и да било отговор от команчите. Малко по-късно сред тях забелязахме раздвижване, което ни издаде, че всички отново са се събрали. Вупа-Умуги бе разбрал, че е невъзможно да проправи път сред кактусите и се бе върнал обратно. Не му оставаше нищо друго, освен отново да започне да преговаря. И действително скоро забелязахме да се задава един команч, който отдалече ни извика, че двамата вождове пак искали да разговарят с нас. Отговорихме утвърдително и се отправихме към мястото, където се състояха първите преговори. Преди това от кобурите на седлото извадих амулетите, които бях взел от Долината на зайците. Напъхах ги под закопчаната си ловна дреха, тъй че да не се виждат.
Едва се бяхме настанили на земята и ето че Вупа-Умуги и Апаначка се появиха. Седнаха пак както преди срещу нас и се помъчиха да се държат колкото може по-непринудено, но ясно си личеше, че ги изпълва тревога. Въпреки всичко погледът на Апаначка се бе спрял върху нас, без следа от израз на враждебност, докато в очите на стария вожд гореше огънят на омразата.
Този път Вупа-Умуги не ни накара дълго да чакаме. Веднага след като седна, той поде: