— Слушай какво ще ти кажа! Сега убих огъня, защото обещаваш да се предадеш. Не допускай да ти мине мисълта да нарушиш обещанието си! При най-малкия опит за отмятане от твоя страна пак ще запаля огъня и тогава няма да го изгася, преди да са изгорели амулетите ти. Приеми думите ми така, сякаш са подкрепени с лулата на клетвата!
— Предаваме се, предаваме се! — увери ме той почти разтреперан от страх. — Ще ми върнеш ли амулетите?
— Да.
— Кога?
— В мига, когато ви върнем свободата, но не и преди това. Дотогава ще ги съхраняваме добре, но незабавно ще ги унищожим, ако направите някакъв опит да се освободите. От теб искам следното: още сега оставаш при нас, ще предадеш оръжията си и ще бъдеш вързан. Съгласен ли си?
— Принуден съм, принуден съм да се съглася, защото амулетите ми са у теб!
— Апаначка ще се върне при вашите воини и ще им съобщи какво сме решили. Ще оставят всичките си оръжия там, където се намират в момента, а после един по един ще идват при нас, за да бъдат вързани като теб. Ще се подчинят ли?
— Ще се подчинят, защото амулетите на вожда им за тях са също тъй свещени, както и собствените им амулети.
— Добре! Те сигурно са жадни и ще получат вода, а после лека-полека ще напоим и конете им и тогава ще напуснем това място, за да отидем там, където ще намерим повече вода. Ако ни се покорявате и се държите добре, не е изключено да не бъдем тъй строги и поне на някои от вас да върнем конете и пушките. Виждаш, че към теб съм по-благосклонен, отколкото бях към Нале-Масиув. Съгласен ли си с тези условия?
— Да. Принуден съм да се подчиня, за да спася амулетите си, а с тях и моята душа.
— Тогава нека Апаначка върви. Давам му четвъртината от един час. Ако дотогава воините на команчите не започнат да идват при нас един подир друг без никакво оръжие, амулетите ти ще бъдат изгорени.
Младият вожд се изправи, пристъпи крачка към мен и каза:
— Много често съм чувал да се говори за Поразяващата ръка. Той е най-великият от всички бледолики и никой не може да противостои на неговата сила и на неговия ум. Това можахме да разберем и днес. Апаначка беше негов враг, но въпреки това много се радва, че се запозна с него и ако остане жив, от този ден нататък винаги ще бъде негов приятел и брат!
— Ако останеш жив ли? Та нали ти подарихме живота!
Тогава той изпъна гордо снага и каза:
— Апаначка не е нито дете, нито стара жена, а воин. Той не позволява току-така да му подаряват живота!
— Какво искаш да кажеш? Какви намерения имаш? Какво ще правиш?
— По-късно ще разбереш.
— Мислиш да се съпротивляваш ли?
— Не. Твой пленник съм както всички воини на команчите и нито ще се противя, нито ще се опитам да избягам. Но Поразяващата ръка и Винету не бива никога да кажат за мен, че съм спасил живота си, защото ме е било страх за амулетите на друг вожд. Апаначка знае какво дължи на себе си и на своето име!
Той обърна гръб и с горда крачка се отдалечи.
— Уф! — не можа да се сдържи Винету.
Това беше възклицание на признание, дори на възхищение. Щом мълчаливият апач не успя да се овладее, значи поводът за това наистина не бе незначителен. И моите очи не можеха да се откъснат от храбрия доблестен млад воин, който още от пръв поглед бе привлякъл вниманието ми, а после с поведението си доказа, че стои много над съплеменниците си, защото подозирах какви намерения имаше, а и Винету също подозираше.
В този момент, сякаш притиснат от голяма тежест, бавно и с мъка и Вупа-Умуги се изправи на крака. И наистина, упрекът, който трябваше сам да си направи, че той, върховният военен вожд на команчите наиини, бе принуден без каквато и да било съпротива да се предаде на своите врагове, които се канеше да унищожи, беше за него бреме, голямо и тежко бреме, от което може би през целия си живот нямаше да може да се отърве. След като прибрах амулетите, ние се отправихме обратно към нашите хора. Почти олюлявайки се, той крачеше между нас двамата. Когато стигнахме при апачите, Вупа-Умуги легна на земята и доброволно се остави да го вържат.
Естествено Олд Шуърхенд беше първият човек, на когото съобщихме резултатите от преговорите. След това «генералът», който чу какво казах на Олд Шуърхенд, ме дръпна настрани и се опита да ме обсипе с хвалебствия, които сдържано пресякох. В същото време погледът му с нескрита алчност се беше спрял върху пушките ми, на което в момента за съжаление не обърнах внимание. По-късно това ми бе припомнено по не особено приятен за мен начин. После той с приглушен глас ми каза:
— Много се интересувам от теб и от всички твои спътници. Следователно и от мистър Шуърхенд. Това истинското му име ли е?