— Не ми се вярва — отвърнах му.
— Как се казва всъщност?
— Не знам.
— Не са ли ти известни подробности от живота му?
— Не.
— Нито произхода му?
— Също не. Щом искаш да научиш всичко това, ще ти дам един добър съвет.
— E?
— Попитай него самия! Може би ще ти каже. На мен нищо не ми е казал и аз не проявих любопитство да науча подобни неща.
С тези думи му обърнах гръб и се отдалечих. Зачакахме да видим дали команчите ще дойдат. Първият човек, който се появи, беше не червенокож, а бял. Беше Олд Уобъл. Пристигна не пеша, а на кон. Не бе пожелал да се лиши от това удоволствие. Спря близо до мен, скочи от седлото, протегна ми ръка за поздрав и извика радостно и непринудено, сякаш изобщо не заслужаваше какъвто и да било упрек:
— Wellcome, sir!! Трябва да ти стисна ръката, че дойде. Беше ме обзела голяма тревога как ще свърши тази история. Е, сега всичко е пак наред. Това е ясно!
— Не, не е толкова ясно! — отвърнах аз, без да поема ръката му. — С теб вече си нямам работа!
— Тъй ли? А-а! Защо?
— Защото въпреки напредналата си възраст си оставаш глупав безразсъден хлапак, от когото всеки разумен и предпазлив човек би трябвало да се пази. Махни ми се от очите!
Зарязах го тъй, както преди малко зарязах и «генерала». Той се приближи до Сигурната ръка, а после до Паркър и Холи, но никой от тях не му отговори, а всички му обърнаха гръб също като мен. Остана сам, докато накрая към него се присъедини «генералът».
Команчите започнаха да пристигат един по един, тъй както бях пожелал. Или самите те бяха проумели, че нямат друг път за спасение, или Апаначка имаше над тях такова влияние, че изобщо не се бяха противопоставили на заповедите му. Щом дойдеше, всеки един от тях бе претърсван и после връзван. В никого не се намери каквото и да било оръжие. Те бяха оставили при конете си всичко, което можеше да мине за оръжие. И когато ги видяхме да лежат на земята — тези сто и петдесет дръзки и безсъвестни индианци, тръгнали на поход да грабят и убиват, едва тогава ни стана напълно ясно каква опасност и каква участ бяхме избегнали.
Като казвам, че всички команчи лежаха вързани, трябва да спомена, че един от тях правеше изключение и това бе Апаначка, който се появи последен и по мой знак не беше вързан. Когато апачите се справиха и с последния команч, младият вожд пристъпи към мен и каза:
— Сигурно Поразяващата ръка ще иска да нареди да вържат и мен, нали?
— Не — отвърнах аз. — С радост ще направя в случая изключение.
— Защо точно с мен?.
— Защото ти имам доверие. Ти не си като другите синове на команчите, на които не бива да се вярва.
— Да не би да ме познаваш? Та нали днес ме виждаш за пръв път!
— Така е, и въпреки това те познавам. Твоето лице и очи не лъжат. Ще носиш оръжията си и ще яздиш с нас без ремъци, стига да ми обещаеш, че няма да избягаш.
Винету и Сигурната ръка стояха до мен. По сериозното лице на Апаначка пробягна светъл радостен лъч, но той не отговори.
— Ще ми дадеш ли такова обещание? — попитах го.
— Не — отвърна той.
— Значи имаш намерение да избягаш?
— Не.
— Защо тогава отказваш да ми обещаеш каквото искам от теб?
— Защото не ми е необходимо да бягам. Ако Поразяващата ръка и Винету наистина са онези истински и горди воини, за каквито ги смятам, аз ще бъда или мъртъв или свободен.
— Отгатвам какво имаш предвид, но въпреки това те моля да бъдеш по-ясен.
— Добре. Апаначка не е някой страхливец, който се оставя да бъде пленен, без дори да е вдигнал ръка да се защити. От страх за амулетите си Вупа-Умуги може да се откаже от каквато и да било съпротива, но за мен никой не бива да казва, че се страхувам. Съгласих се да се предадем заради него и заради нашите воини, ала самият аз не влизам в тази сметка. Апаначка не допуска да му подаряват нито свобода-, та, нито живота. Онова, което притежава, не желае да го получава по милост, а да го дължи на самия себе си. Искам да се бия!
И аз и Винету очаквахме нещо подобно. Апаначка беше един млад човек, който заслужаваше уважението ни. Той ни погледна въпросително и след като не му отговорихме веднага, добави:
— Ако страхливци чуят това предложение, сигурно ще го отхвърлят. Но аз съм изправен пред храбри и прочути воини, които ще ме разберат.
— Да, ние те разбираме — отвърнах му аз.
— Значи сте съгласни?
— Да.
— Премислете добре, много е вероятно това да струва живота на някой от вас!
— Мислиш ли, че имаме по-малко смелост от теб?
— Не, но исках да бъда почтен и да ви обърна внимание на тази възможност.