Минута-две те стояха безмълвно и неподвижно, а десниците им с ножовете висяха отпуснати надолу. Кой ли щеше да вдигне пръв ръка за мълниеносен удар? Тези кратки секунди ми се сториха като час, а и по-дълги. Но ето — Олд Шуърхенд вдигна ръка и в следващия миг команчът направи толкова бързо движение, че не успяхме да го проследим с очи. Дочу, се стържещ звук на метал в метал при срещата на двете остриета и глухият удар на двата юмрука. Ножовете изхвръкнаха във въздуха и двете ръце отново се отпуснаха. Никой не беше ранен.
Това беше едно майсторско изпълнение от страна на Олд Шуърхенд. Той искаше да пощади Апаначка, да не го убива. Движението на ръката му бе само финт, с който беше подвел противника си да нанесе удар.
— Уф, уф, уф, уф! — разнесе се в кръг от устата на апачи и команчи.
— Това не е нищо. Дайте им пак ножовете! — изкрещя Олд Уобъл. — Кръв трябва да видим, кръв!
Двамата противници нито за миг не се изпускаха от очи. В този момент Апаначка каза:
— Сигурната ръка желае ли да ни върнат ножовете?
— Не — отвърна ловецът. — Това би нарушило уговорката ни.
— Но онова, което казах, важеше в случай, че един от нас остане без нож, а ето че и двамата ги изгубихме.
— Все същото е. Продължаваме с юмруци!
— Добре, продължаваме!
Отново за минута-две те се изправиха неподвижно един срещу друг. После команчът нанесе в главата на противника си такъв удар, който изглеждаше, че може да я смачка и почти в същия миг сам получи подобен удар. Никой от двамата не се олюля.
— Уф! — обади се Винету с приглушен глас. — Нито единият, нито другият е Поразяващата ръка!
Двамата разбраха, че с юмручни удари нищо няма да постигнат и бързо се сграбчиха един друг за гърлото. Бил съм свидетел на немалко двубои, но никога досега не бях виждал такава борба, каквато последва. Те не помръднаха от местата си нито на сантиметър, яките им мускулести тела стърчаха като здраво забити колони, като бронзови статуи. Краката им сякаш се бяха сраснали със земята, с отпуснати вързани леви ръце те бяха вдигнали десниците си и пръстите им като клещи се впиха в гърлото на противника. Тъй стояха те неподвижно. Ако някой фотограф насочеше към тях обектива си, снимката щеше да излезе съвършено ясна.
Всеки от тях се опитваше да прекъсне дишането на другия. Това душене представляваше ужасна гледка, защото и двамата бяха съвсем неподвижни, като вкаменени. Всичко се свеждаше само до това, чий врат щеше да се окаже по-як. Лицето на Олд Шуърхенд ставаше все по-червено и по-червено, започна да придобива и синкав оттенък. Въпреки бронзово-кафявата кожа на команча ясно се виждаше, че и неговото лице все повече потъмнява. После чухме как някой изпъшка, без да разберем кой от двамата, последва стенание, двойно задавено хъркане. След това едновременно започнаха да се олюляват. Взеха да вдигат крака и тежко да тъпчат пясъка, широко се разкрачваха, за да намерят по-добра опора, схванатите им тела се заклатушкаха насам-натам, напред-назад. Последва задавено гъргорене и после всичко свърши. Краката им се подкосиха и двамата рухнаха на пясъка — две безжизнени, вдървени, неподвижни тела. Тъй и останаха да лежат все още вкопчени един в друг.
Многобройните зрители бяха притихнали. Никой от тях не продума, не се чу вик. Такова бе въздействието на безмълвното душене дори и върху тези полудиви хора. Заедно с Винету коленичихме до двамата противници да разберем какво е състоянието им. Трябваше да използваме цялата си сила, за да освободим кръвясалите им вратове от вкопчените в тях железни пръсти. После бръкнахме под ловните им ризи, за да установим дали сърцата им все още бият.
— Уф — възкликна Винету. — Апаначка е още жив. Не е напълно удушен.
— И аз напипвам, макар и съвсем слаб пулс — обадих се аз. — И двамата са в безсъзнание. Да изчакаме, докато дойдат на себе си.
Освободихме ръцете им от ремъка. Тогава Олд Уобъл пристъпи към нас и попита:
— Мъртви ли са, и двамата ли са мъртви?
Не му отговорихме.
— Ако не са мъртви, а само в несвяст, тогава естествено двубоят не е приключил и трябва да започне отново с ножове. Това е ясно!
При тези думи Винету се изправи, изпъна ръка и каза само:
— Махай се!
В такива мигове всяко негово движение издаваше вожда, той бе такъв човек, срещу чиято воля всяко възражение бе излишно. Не можеше да се устои на погледа му, на израза на лицето и на поведението му. Същото се случи и със стария каубой. Той не посмя да каже нито една дума, обърна ни гръб и с неясно недоволно мърморене се отдалечи.