— Нека Поразяващата ръка и Винету чуят какво ще им каже Апаначка, вождът на команчите! Гордея се че толкова прочути мъже ми имат доверие и вярват в мен. Никога през целия си живот няма да забравя, че ме смятате за човек, в чието сърце няма място за лъжа и измама. Свободен съм и мога да отида където поискам, но ще остана при вас и вместо да се опитвам тайно зад гърба ви да вляза във връзка с пленниците, ще ги охранявам зорко и ще имам грижата никой от тях да не успее да избяга. Ще го направя, макар че са мои съплеменници.
— Убедени сме в искреността ти и сега ще седнем заедно с теб да изпушим калюмета на приятелството и братството.
— Искате… да го изпушите… с мен?
— Да. Или не си готов да го направиш?
— Уф, уф! Дали съм готов! Навсякъде, където живеят червенокожи мъже, едва ли ще се намери един-единствен достоен воин, който да не приеме предложението да изпуши с вас калюмета като най-голямото отличие през своя живот.
— А какво ще кажат за това Вупа-Умуги и другите пленници?
— Вупа-Умуги ли? Нима самият аз не съм вожд като него? Нима трябва да питам обикновените воини дали мога да направя нещо, или не? Кой от тях има право да ми дава заповед или да ми търси сметка? Няма да питам дори Колакеко.
Колакеко означава «моя баща».
— Твоя баща ли? Нима е тук при вас?
— Да.
— Къде е?
— Ей къде лежи до Вупа-Умуги.
— А-а! Облеклото и прическата му ми показват, че той е жрецът на команчите, така ли е?
— Да.
— Има ли жена?
— Да, моята майка.
— Ти ще бъдеш мой приятел и брат и ето защо не бива да се учудваш, че те разпитвам за майка ти. Добре ли се чувства тя?
— Тялото й е здраво, ала душата й не е вече при нея, а отиде при великия Маниту.
С тези думи той искаше да каже, че майка му е умопобъркана. Това беше жената, с която бях разговарял край Каам-кулано. Имах голямо желание да науча още нещичко за нея, но не биваше да засягам повече тази тема, ако не исках да събудя подозрения. А и нямах време за други въпроси, тъй като в момента видяхме от север да се приближават ездачи, които водеха със себе си товарни животни. Това бяха първите апачи, които ни носеха вода. И тъй, успешно беше създадена връзката с оазиса и отсега нататък можехме да разчитаме на редовно снабдяване с вода.
Вярно, че и ние бяхме жадни, но пленниците страдаха далеч повече. Ето защо първо помислихме за тях. Съдържанието на меховете съвсем не се оказа достатъчно, но тъй като нашите хора не преустановиха дейността си, постепенно пристигаха все нови и нови доставки вода и най-сетне можахме да утолим жаждата и на конете поне дотолкова, че да са в състояние да издържат обратния път.
След разпределянето на водата започна церемонията с изпушването на калюмета, която щеше да ни свърже с Апаначка във вечно приятелство. Бях твърдо убеден, че той няма да постъпи като Шиба-бигк, който веднъж ми беше изменил.
Разбира се, обратният път трябваше да ни отведе при оазиса най-вече заради водата, от която се нуждаеха толкова много хора и коне. Особено що се отнасяше до животните, засега и дума не можеше да става да се напоят до насита и това ни принуждаваше да тръгнем обратно колкото бе възможно по-скоро. Ето защо решихме да яздим не само вечерта, но и през цялата нощ, което бе за предпочитане, защото така щяхме да избегнем изнурителната жега през деня.
Оръжията на команчите бяха разпределени между апачите и след това качихме пленниците на техните коне, които бяха твърде изтощени и за съжаление ездата ни започна съвсем бавно. Но по пътя ни пресрещнаха такива значителни количества вода, от която дадохме и на клетите животни, че те издържаха до оазиса.
Естествено всеки от постовете, които срещахме, се присъединяваше към нас, а също така измъквахме от земята и вземахме със себе си всеки кол, на който се натъквахме, защото, ако ги оставехме там, където бяха, не беше изключено да послужат на чужди хора като пътепоказатели към оазиса на Блъди Фокс, а това трябваше да се предотврати.
Заедно със своите бели и червенокожи придружители «генералът» се беше присъединил към нас, на което не можехме току-така да попречим. Неговото присъствие ни беше всичко друго, само не и приятно. Що се отнася до охраняването на пленниците по време на пътуването, то съвсем не се оказа трудна задача, защото бяхме взели мерки всеки команч да язди между двама апачи.
Нощната ни езда вървеше отлично, за кратко време я прекъсвахме само когато се натъквахме на някой от идващите срещу нас постове, носещи вода. В такъв случай спирахме, за да я разпределим незабавно.
Още след срещата си с лудата край Каам-кулано бях решил, че ако успеем да пленим мъжа й, без да бие на очи, ще се опитам да науча нещо за нея. Сега, когато той ни беше в ръцете, можех да изпълня намерението си. Тъй като в момента яздехме, аз приближих коня си до неговия и попитах: