— Моят червенокож брат е жрецът на команчите наиини, нали?
— Да — отвърна навъсено той.
— Преди да потеглят на боен поход, всички червенокожи мъже имат обичая да се допитват до свещения амулет за неговия изход. Нима вие не го направихте?
— Направихме го.
— Какво каза амулетът?
— Каза, че ще победим.
— Тогава е излъгал.
— Амулетът никога не лъже, защото чрез него говори великият Маниту. Амулетът може да предскаже най-голяма сполука, но ако воините вършат грешка подир грешка, както стана сега, сполуката неизбежно се превръща в несполука.
— Моят брат роден наиин ли е?
— Да.
— Чух че той е баща на младия вожд Апаначка.
— Да, Апаначка е мой син.
— Имаш ли и други синове?
— Не.
— А дъщери?
— Не.
— Жива ли е стопанката на твоя вигвам.
— Жива е.
— Мога ли да науча името й?
Той се стъписа, поколеба се няколко мига и после отговори:
— Поразяващата ръка е прочут вожд. Нима вождовете имат обичай да се интересуват от жените на другите?
— Защо не?
— Възможно е бледоликите да мислят другояче. Но за червенокожия воин, да не говорим за вожда, никак не подобава да споменава чужди жени!
Разбира се, не се смутих от този укор и продължих.
— Но аз не съм червенокож, а бял воин и изпуших с Апаначка лулата на братството. Разбра ли това?
— Видях го — рече той намусено, — Апаначка можеше да направи нещо по-добро!
— Не одобряваш ли постъпката му?
— Не.
— Но той е на друго мнение по този въпрос и тъй като е вече мой брат, естествено аз не мога да бъда безучастен към близките му, значи към теб, неговия баща, а също и към жената, която той нарича своя майка. И тъй няма защо да се учудваш, че ми се иска да науча името и.
— Няма да го чуеш от мен.
— Защо не?
— Няма да ти го кажа! Хау!
Тази дума ми даде да разбера, че действително няма да ми отговори. Но дали причината за това наистина бе само индианският обичай да не се говори за чуждите жени, или за неговата мълчаливост относно умопобърканата му жена имаше и други основания? Трябваше ли и аз да мълча? Не! Внимателно наблюдавах лицето му, доколкото ми позволяваше слабата лунна светлина, и бавно и натъртено му казах:
— Ти си Тибо-така, нали?
Той подскочи на седлото като ужилен от оса, ала нищо не продума.
— А тя е Тибо-вете?
Жрецът не отговори, но извърна към мен глава. По лицето му се четеше изразът на голямо напрежение.
— Познаваш ли моя Вава Дерик? — продължих аз. Това беше въпросът, който тогава жената бе отправила към мен.
— Уф! — възкликна той.
— Това е моят «myrtle wreath»! — продължих с нейните думи.
— Уф, уф! — повтори той, а очите му буквално едва не ме пронизаха. — Що за въпроси са това?
— Знаеш ги не по-зле от мен.
— Ти къде ги чу?
— Pshaw!
— От кого?
— Pshaw!
— Защо не ми отговориш?
— Защото не искам.
— Нима Поразяващата ръка се страхува да ми даде тези сведения?
— Не говори глупости!
— Съвсем не са глупости. Имам право да искам от теб отговор!
— А самият ти не отговаряш!
— Защо мислиш така?
— Нима ми отговори преди малко, когато те попитах за твоята скуоу?
— Но тази скуоу принадлежи на мен, а не на теб. Мога да говоря или да мълча за нея когато и както си поискам!
— Тогава не се сърди, ако другите хора не желаят да говорят. Щом отвори дума за страх, навярно самият ти се боиш да отговаряш на въпроси.
— Искам да знам кой ти е казал тези странни думи!
— Няма да научиш.
— Да не би да си ги чул от Апаначка!
— Не.
— От кого?
— Pshaw!
Тогава той ми се тросна:
— Ако не бях вързан и твой пленник, щях да те принудя да ми отговориш!
— Pshaw! Ти да принудиш мен! Един стар жрец, който мами жените и децата на племето си с шарлатанските си номера и с разиграната от него комедия повежда на гибел почти триста воини, да принуди Поразяващата ръка на каквото и да било! Именно ако не беше мой пленник, към когото изпитвам състрадание, щях да разговарям с теб по съвсем друг начин.
— Значи ми се подиграваш? Наричаш моето магьосничество комедия? Пази се от мен!
— Pshaw!
— И внимавай да не раздрънкаш наляво и надясно думите, които чух преди малко!
— Навярно защото могат да станат опасни за теб?