След това той вече наистина си тръгна. Ако преди аз нямах какво повече да му кажа, сега и той нямаше на мен какво повече да казва. И въпреки всичко ми беше жал за него.
Присъединих се към Винету и Олд Шуърхенд, които яздеха в края на колоната. Апаначка се държеше настрана от другите, можеше да се види ту на едно, ту на друго място и изглежда, се смяташе по-скоро за надзирател на своите команчи, отколкото за техен вожд. Призори той се; приближи към нас, направи ми знак да се отделя от спътниците си и след като поизостанахме, тъй че никой да не ни чува, ми каза:
— Бях при жреца, който е мой баща. Поразяващата ръка е говорил с него.
— Каза ли ти за какво стана дума?
— Да. Питал си го за неговата жена, нали?
— Да.
— Беше много разгневен.
— Нямам никаква вина за това.
— Знаел си, че жена му го нарича Тибо-така, а себе си нарича Тибо-вете.
— По-точно Тибо-вете-елен.
— Знам. Но са ти известни и думите Вава Дерик и myrtle wreath. Жрецът е извън себе си от гняв.
— Защо? Никой ли не бива да ги знае?
— Никой.
— Но нали ти ги знаеш!
— Аз не съм бял, а индианец.
— Аха! Значи само белите не бива да ги знаят?
— Да.
— И защо?
— Защото са вълшебни думи. Те спадат към тайните на магьосничеството.
— Наистина ли?
— Да.
— Известно ли ти е значението им?
— Не.
— Но нали все пак си син на жреца!
— Той и с мен не споделя тайните си. Питаше откъде си научил тези думи. Не можах да му отговоря, но му казах, че си бил в Каам-кулано и оттам си взел амулетите на вожда. Може би там си видял и майка ми?
— Разбира се.
— А разговаря ли с нея?
— Да.
— И тя ти каза тези думи?
— Да.
— Уф! Жрецът не бива да го узнае.
— Защо?
— Защото ще бие майка ми.
— А-а!
— Да той е жесток към нея. Доблестният воин е твърде горд за да посяга на жена си, но жрецът я бие винаги, когато чуе от устата й тези думи. Затова не бива да му казвам, че ги знаеш от нея.
— Ами че от кого другиго бих могъл да ги чуя.
— Може да ти ги е казал някой от нашите воини. Всички наши воини знаят тези думи. Често са ги слушали.
— Хм-м! Странно! — казах замислено. — Ти изпуши с мен лулата на братството. Вярваш ли ми, че ти мисля доброто?
— Да.
— Ще бъдеш ли искрен към мен?
— Ще бъда.
— Обичаш ли баща си, жреца на племето?
— Не.
— Но обичаш майка си, неговата жена, нали?
— Много!
— Тя обича ли го?
— Не знам. Тя го отбягва, защото душата й я е напуснала.
— Ти спомняш ли си я, когато душата й още беше в нея?
— Не. Още когато бях малко момче, тя я беше изгубила.
— Жрецът от племето на наиините ли е?
— Не е.
— А-а, значи ме е излъгал.
— Нима ти е казал, че е роден наиин?
— Да.
— Не е вярно. Дошъл е при наиините от едно друго племе.
— От кое?
— Не знам. Никому не го казва.
— Общува ли с бледолики?
— Само когато случайно ги срещне.
— Има ли сред тях приятели?
— Не.
— А сега внимавай какво ще те попитам! Може би отбягва бледоликите, а?
— Отбягва ги.
— Искам да кажа дали избягва да се среща с тях повече от другите червенокожи мъже?
— Дали повече от другите, това не мога да ти кажа.
— Тогава помисли малко!
— Няма кой знае какъв страх от тях.
— Тъй! Аз пък си мислех обратното.
— Защо?
— Защото тая едно подозрение към него.
— Какво е то?
— Ти си негов син и те моля засега да ми разрешиш да мълча по този въпрос. Може би ще дойде време, когато ще ти го кажа.
— Нека бъде волята на Поразяващата ръка! А мога ли и аз да изкажа една молба!
— Слушам те!
— Майка ми не ти ли каза да мълчиш за онова, което си чул от нея?
— Наистина, каза ми.
— И въпреки това си говорил пред баща ми!
— Защото предполагах, че тези думи са му известни. На друг човек не бих ги издал.
— Тогава отсега нататък си мълчи за тях пред всички хора! Те са тайна на магията.
— Хм-м! Вярно, че говоря езика ви, но ти сигурно го владееш по-добре от мен. Знам какво означават думите «така» и «вете». Но какво да разбирам под «тибо»?
— Не мога да ти кажа.
— Действително ли ти е непозната тази дума?
— Често съм я чувал от майка си, но значението й не ми е известно.