— Ами «елен»?
— И това не знам.
— Странно! Червенокосите мъже нямат език в който да се срещат тези думи. Но все пак трябва непременно да разбера какъв смисъл имат.
— Искаш да проникнеш в тайните на магията?
— Да, ако изобщо е магия, в което не вярвам.
Той поклати глава и каза:
— Не знам защо душата на Олд Шетърхенд се интересува толкова много от моя баща и моята майка. Но аз го предупреждавам. Нека се пази от жреца, защото той не обича хората да се занимават с него. Владее всички изкуства и умения на магьосничеството и може да погубва враговете си отдалече, без да е нужно да ги вижда или чува.
— Pshaw!
— Не вярваш ли?
— Не.
— Щом го казвам, можеш да вярваш. Пази се от него и обърни внимание на молбата ми да не казваш онези думи пред никого!
— Ще се съобразявам с желанието ти. А сега ми кажи наистина ли живеете в мир с воините на племето чикасо?
— Да.
— Знаеш ли къде са техните пасища?
— Горе край Ред Ривър.
— Но реката е дълга. Не можеш ли да опишеш мястото по-точно?
— Там, където реката Пийс се влива в Ред Ривър.
— Струва ми се, те са малобройно племе, нали?
— Имат само неколкостотин воини и един-единствен вожд.
— И това е Мба, който е сега при нас!
— Да.
— Що за човек е той?
— Човек като всички воини, нито повече, нито по-малко.
— Навярно искаш да кажеш, че е храбър воин, но не особено известен?
— Да.
— С моя въпрос имах нещо друго предвид, неговия характер.
— Той е миролюбив човек, което не бива да те учудва, тъй като разполага с малко воини. Никога не съм чул да е извършил грабеж, убийство или някакво вероломство.
— И на мен направи същото впечатление. Познаваш ли го лично? Виждал ли си го някога?
— Не.
— Поговори с него! Много ми се иска да разбера що за човек е този «генерал», с какво се занимава, накъде е тръгнал и как се е срещнал с Мба.
— Ще го направя.
— Но да не бие на очи. Не бива да се досети, че ние държим да научим тези неща.
— Ще разговарям с него така, че сам да ми разкаже всичко, без да се наложи да му задавам въпроси.
Той се отдалечи на коня си и след половин час отново се присъедини към мен.
— Е, научи ли нещо? — попитах го аз.
— Да. Мба не знае кой е генералът и с какво се занимава. С него и тримата бледолики той се е срещнал на юг край Уайлд Чери и им е обещал да ги преведе през Ляно Естакадо до Пийс Ривър, където те имат намерение да си отпочинат при племето чикасо от ездата при пустинята, а после да продължат пътя си.
— Накъде?
— Не знам, защото и Мба не ми каза. Разказа ми всичко, без да му задавам въпроси.
— Естествено «генералът» му е обещал някакво възнаграждение, нали?
— Три пушки, барут и олово.
— Нищо друго ли не узна?
— Не. Не исках да го разпитвам, защото това може би щеше да му направи впечатление.
— Много правилно си постъпил.
— Има ли моят брат Шетърхенд причина да събира сведения за генерала?
— Всъщност нямам, но той не ми харесва. А когато около мен се намират хора, в които нямам доверие, съм свикнал винаги да се осведомявам за техния начин на живот и намерения. Това често ми е носило полза. Мога само да те посъветвам и ти да постъпваш по същия начин.
Наистина беше така. На този мой принцип дължах по-изгодното положение, в което се бях озовавал неведнъж. Този тъй наречен «генерал» не ме засягаше. Можеше и да ми е безразлично откъде идва и накъде отива, ала мошеническата му физиономия не ми даваше покой и ето защо се опитвах да събера за него тези сведения, които на пръв поглед изглеждаха съвсем безпредметни. Но много скоро щях да осъзная колко добре бях постъпил.
Започна да се зазорява и след броени минути стана светло. Яздех заедно с Винету подир колоната. Пред нас яздеха Сигурната ръка и Апаначка. Тъкмо в този момент слънцето изгряваше и лъчите му осветиха двамата конници.
— Уф! — възкликна полугласно Винету и с движение на ръката си насочи вниманието ми към двойката ездачи пред нас.
Не беше необходимо да го питам какво има предвид. И аз веднага го забелязах — каква прилика между двамата! Имаха еднакви фигури, еднаква стойка, еднакви движения! Човек би могъл да каже, че са братя.
Малко по-късно отново ни пресрещнаха апачи с вода. Това беше предпоследният пост. Там останахме по-продължително, за да разпределим водата и да дадем възможност на конете малко да си отпочинат. После продължихме към последния пост, от които нататък ни оставаше само един час езда.
Сега пред нас възникваше въпросът кого да допуснем с нас до оазиса, чието местоположение трябваше да остане в тайна. Насочих коня си към «генерала», който отново яздеше редом със стария Уобъл и му казах: