— Мистър Дъглас, приближаваме се до нашата цел…
— Генерал, генерал, сър! Аз съм генерал! — прекъсна ме той.
— Well! Какво ме засяга това!
— Естествено теб те засяга по-малко, отколкото мен. Но е прието към хората да се обръщат с титлите, които им се полагат. Ти трябва да знаеш, че съм участвал в битката при Бул Рън, освен това съм водил победоносни сражения при…
— Добре, добре! — прекъснах го аз. — Каза ми го вече, а имам навика да запомням веднъж чутото, без да е нужно да ми го повтарят. С радост ти признавам титлата генерал, само ме пощади с твоите истории. И тъй, приближаваме се към нашата цел, мистър Дъглас, и навярно ще трябва да се сбогуваме с теб.
— Да се сбогуваме? Защо?
— Защото предполагам, че пътищата ни се разделят.
— Съвсем не. Налага ми се да отида до Стоте дървета, а от мистър Кътър научих, че вероятно и ти ще яздиш натам. Или не?
— Да, така е.
Той бе изявил желание да се отправи към Пийс Ривър и да гостува на племето чикасо, а ето че сега посочваше Стоте дървета като своя най-близка цел. Това не можеше да не привлече вниманието ми, макар да не беше речено, че зад новото му решение непременно се крие някакъв зъл умисъл. Защо да не е възможно да промени първоначалния си план!
— Виждаш, че пътищата ни съвпадат — продължи той. — А дори и да не беше така, пак щеше да се наложи да дойда с вас до оазиса.
— Защо?
— Защото нямам повече вода.
— Но нали вчера меховете ви бяха пълни!
— Днес са празни. Да не мислиш, че на нас са ни чужди човешките чувства? Разпределихме водата си между команчите.
По-късно разбрах, че това е било нещо като военна хитрост, за да им разрешим да дойдат с нас до оазиса. А сега на всичко отгоре оставаше и да му благодаря за неговата човечност!
— Оазисът, за който говориш, не е сборно място за кой и да е — казах аз. — Обикновено неговият собственик не търпи там присъствието на хора, които не е канил.
— Но аз съм поканен!
— Така ли?
— Йес.
— А от кого?
— От мистър Кътър, който е гост на Блъди Фокс, както ще признаеш и ти самият.
— Много е съмнително дали и сега има право да се смята за такъв. А той знае много добре, че не всеки има достъп до това място.
— Ах, може би заради тясната пътека, която води до там? О, тогава няма защо да ме изключваш от гостите. Този път не е никаква тайна за мен. Мистър Кътър ми описа много подробно и него и оазиса. Всички бели, които виждам тук, имат право безпрепятствено да отидат там и аз наистина не виждам защо трябва да откажете тъкмо на мен.
В случая той наистина беше прав и ако Олд Уобъл бе извършил поредната си глупост да му опише точно оазиса и пътя до него, тогава все едно че самият «генерал» е бил вече там и евентуален отказ от моя страна би предизвикал тъкмо онова, което толкова исках да избегна. Ето защо, макар и неохотно, волю-неволю му казах:
— Тогава нямам нищо против да напълниш там меховете си с вода, но нека придружителите ти те чакат някъде по-далеч от оазиса!
Както вече споменах, от мястото на клопката, където пленихме команчите, до оазиса имаше един ден път, но поради изтощението на конете се бяхме придвижвали твърде бавно, тъй че след цяла нощ езда достигнахме зеления остров едва на следващия ден някъде два часа след пладне.
Първата ни работа след пристигането беше да се погрижим за сигурността на пленниците. Накарах ги да се разположат при хората на Шиба-бигк и апачите образуваха около тях плътен непробиваем обръч. После преди всичко друго трябваше да се положат грижи за конете, което предоставихме на Енчар-Ко. Той нареди на известна част от воините си да преведат животните на малки групи през тесния път до водата, за да ги напоят. Естествено тази работа щеше да отнеме часове.
Що се отнася до храната, команчите имаха съвсем недостатъчни провизии и апачите се видяха принудени да им дадат от своите запаси. Тъй като това объркваше предварителните ни сметки и скоро щяхме да останем без храна, налагаше се максимално да съкратим престоя си в оазиса. Решихме още на следващия ден да тръгнем обратно към Стоте дървета.
Разбира се, не всичко премина тъй гладко, както го разказвам. В местността край оазиса се бяха събрали триста апачи и двеста команчи, чиито нужди трябваше да бъдат задоволени. Едва ли не всеки имаше някаква забележка, въпрос или желание и хората искаха да се обърнат не към друг, а към Винету или към мен. Кажи-речи, останахме без дъх. Когато най-сетне според силите си задоволихме всички и вече можехме да помислим и за себе си, бе настъпила вечерта и едва тогава се сетих, че от вчера не бях пил и глътка вода. Бях се погрижил за другите, но не и за себе си. Когато споделих това с Винету, той усмихнато ми отговори: